OT TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА
Bg ИСТОРИЯ на Проф. Ат. Стаматов ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ - ЛЕГЕНДА И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Древната българска история е била и си остава едно от най- големите предизвикателства не само към родната ни историческа наука.
До преди няколко десетилетия учените не разполагаха със сравнително
цялостни текстове на древнобългарски, което да позволи точното
определяне на тяхната езикова и етническа принадлежност. Към тази
трудност се прибавя и маршрутът им на мигриране от изток на запад.
Той почти следва търговските пътища и в частност пътя на коприната.
Местата им на усядане са силно наситени етнически. Ибн-Хаукал
свидетелствува, че в Кавказ например са се говорили 360 езика. Много
преди него Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към
Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните
били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи
[Латышев В. В., Известия древнихъ писателей греческихъ и латинскихъ о
Скифiи и Кавказе, СПб., 1893 г., т. I., с. 179]. Ибн-Фахид (IX в.) говори за
72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без
преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа
култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези,
също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят
такива паралели. Един и същ археологически материал може да получи
различни оценки и квалификации. М. Домарадски дори смята, че всяко
етническо етикиране на археологическата култура преди края на
ранножелязната епоха е хипотетично. Затруднения ражда и ранното
разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по
пътя към Европа и в самата нея. Това cе отразява в писмените извори, а
от там и върху опитите за ясно очертаване хронотопа на етнокултурния
ни генезис. Така някои изследователи са склонни да се предоверят на
едни или други писмени извори и даваните в тях сведения да
разпрострат като безусловно валидни за всички български групи в
различен период от историческото им битие. Едва ли безопасни за
научната истина са опитите особеностите на волжските българи от
разказа на Ибн-Фадлан (921-922 г.) да се преписват на Кубратовите
българи или на българите от дохристиянска Дунавска България
например. Ако към тези пропуски добавим и споменатите от Ив.
Шишманов опити на някои автори при една предвзетост на изходната
теза да обясняват едно неизвестно като въвеждат друго, в случая да
използуват като аргументи за обясняване на най-ранната българска
история нееднозначно решени проблеми от историята на други племена
и народи, става ясно, че са огромни не само чисто фактографичните, но
и методологическите препятствия, които всеки изследовател има да
преодолява. В историческите изследвания, с някои изключения (П.
Коледаров например), все още рядко се използуват големите
възможности на историческата география, а и не винаги е търсен
системен подход към наличните писмени източници.
* * *
- 4 -
От изворите най-пълно проучени, обработени и публикувани са
латинските и гръцки извори за древната българска история.
Латиноезичните автори по-рано и масирано съобщават за появата на
българите в Европа. Сведенията им са далеч по-обективни. Различават и
ясно етнически разграничават българите. Въпреки присъщата на
ранносредновековната историопис склонност към архаизация, почти не
подменят етнонима им с този на скити, хуни, авари и пр. Византийската
историография много често понятийно архаизира отразяваните събития.
Повече доверие заслужават сирийските несториани, докато столичните
историци често превратно представят събитията с оглед на вековното
противостоене между двете държави и култури. В специализираната
литература от арменските извори най-често се използува съчинението на
М. Хоренски "История на Армения" и арменската география от VII век
"Ашхарацуйц", а от арабските автори Ибн-Фадлан. През 40-те години Д.
Съсълов по немски източници се обръща към древните китайски
династични хроники и търси в тях българско присъствие. В последно
време отделни автори отново се връщат към тези извори. С изключение
може би само на "Именника на българските канове" оцелелите малко на
брой родни исторически извори като "Добавки към среднобългарския
превод на Манасиевата хроника", "Житието на петнадесетте
Тивериополски мъченици" и др. не се ползуват с доверието на голяма
част от изследователите. На тях по традиция се гледаше преди всичко с
очите на филолога, а не на историка. Така често се предоверявахме на
онова, което враговете са оставили за нашите деди, отколкото на това,
което те самите са ни казали за себе си.
Затруднения от този и друг характер са основната причина за
голямото число хипотези в европейската историография относно
етническите корени на древните българи. Опит за тяхната
систематизация прави още в началото на века проф. Ив. Шишманов
[Критически преглед на въпроса за произхода на прабългарите от
езиково гледище и етимологиите на името "българин", Сборник народни
умотворения, кн. XVI-XVII/1900 г., с. 505-753]. В 1774 г. Тунман обявява
българите за тюрко-татарско племе. Енгел(1797 г.) ги смята само за
татари. Юрий Венелин(1829 г.) създава славянската хипотеза за
произхода на древните българи. Френ(1830-1832 г.) решава, че те са
етническа амалгама от фини, тюрки и славяни. Шафарик(1837 г.) пък
смята, че те са урало-чудско племе. Същата година Цайс ги обявява за
хуни, а Иловайски се връща към хипотезата на Ю. Венелин. След 60-те
години на XIX век историческата наука категорично установява, че
древните българи са от неславянски произход. Хволсон ги обявява за
угри. Куник търси в чувашкия език живи древнобългарски езикови
реликти, а В. Томашек и Г. Немет, извеждайки българското народностно
име от понятието "буламач" издигат теорията за смесения етнически
характер на древните българи формиран между IV-V в. в. в
Прикавказието и т. н. През последния половин век като безусловно
доказано се лансира схващането, че древните българи са били тюркски
народ, но малоброен и почти без етническо, езиково и културно влияние
претопен от славяните. Самата тема за най-древната българска история
беше недолюбвана и дори пренебрегвана. Сериозно занимаващите се с
- 5 -
нея автори се брояха на пръсти. Публикациите им в специализираните
издания най-често попадаха в рубриката "Дискусионно", а в уводите на
монографичните си изследвания почти без изключение праве-ха
уговорката, че развиват възгледи различни от обичай-ните. За
причината, изтласкала в сянката на историята древните българи,
откровено пише Димитър Ил. Димитров: "По това време (между двете
войни - д. м.) фашизираната буржоазна наука поде широко рекламирана
кампания за доказване на пълния приоритет на прабългарите при
изграждането на старобългарската материална и духовна култура. Това
беше необходимо на управляващата прогерманска върхушка, за да бъде
откъснат българския народ от славянството и преди всичко от вековната
му привързаност към Русия и Съветския съюз"[Състояния и задачи на
археологическите проучвания на прабългарите по Долния Дунав, В -
"Плиска-Преслав", С., 1981 г., т. 2,с. 26]. След 9.IX.1944 г. се стигнало до
обратното превиване на пръчката и археолозите изцяло оставят
настрана прабългар-ските паметници и насочват вниманието си към
славяните, като дори отричат ясния прабългарски характер на някои
археологически материали. Естествено тази "стратеги-ческа" заръка не
следваха автори като Ал. Бурмов, Ив. Дуйчев, В. Бешевлиев, П.
Коледаров и някои други, които останаха верни на професионалния си
избор и научната истина.