35 ГОДИНИ ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА НДЗПЧ /Независимо дружество за защита правата на човека/       І ЧАСТ . АМОК ПО ЕДНА ФРЕНСКА ЗАКУСКА, НЕЖНИТЕ РЕВОЛЮЦИИ НА СОЦПАКТА И ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА НДЗПЧ     Събра, състави и написа по документи журналистката Анна ЗОГРАФОВА – член на УС на НДЗПЧв периода 1989-1990 г  
 Снимка – ляво матинето на Франсоа Митеран с българските интелектуалци 16.01.2013 г. София


   


На фотосите - Едуард Генов, Илия МИНЕВ, Байко, Петър Манолов, Пламен Станчев, Зайнеп Ибрахимова

На 16 януари т.г. се навършиха 35 години от създаването на Независимото дружество за защита правата на човека - НДЗПЧ, което е и и остава в историята като " първата и единствена международно призната некомунистическа организация  в България преди 10 ноември 1989 г. станала член на Международната федерация за човешките права със седалище Париж".  На всички нас е добре известно, че Първата декларация за правата на човека, която провъзгласява равенството на хората по света е от 1789 г. , от времето на Великата френска революция. Именно този документ извежда на преден план интелекта и ценностната система на хората, независимо от тяхната раса, пол, принадлежност и социално положение. Днес – 35 години след ситуирането на НДЗПЧ -Независимото дружество за защита правата на човека  страната ни, уви за съжаление продължава да заема съвсем не първо място по отношение на спазването на човешките права Защото у нас не са чужди негативи като ксенофобия, нетолерантност към някои религиозни права и точно тук е мястото да отбележим, че след 10 ноември 1989 г. в Дирекцията по вероизповеданията към МС  в България за доста кратък период бяха регистрирани официално над 170 деноминации.  Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) действително е първата независима антикомунистическа организация в България след 1947 г., ситуирана на 16 януари 1988 година като датата съвсем не е случайна. Известно е, че на същата тази  дата през Пражката пролет, през 1969 година се самозапали един чешки студент - небезизвестният Ян Палах. Неговият акт бе в знак на политически протест срещу съветската окупация на Чехословакия, защото през август 1968 г. войски от Варшавския пакт нахлуха именно в Чехословакия. Причината според политици и анализатори били т.н. "реформи" на премиера Александър Дубчек. И така след тази „Пражка пролет” избухнаха протести от страна на чешките студенти, в това число и на самия Ян Палах като няколко човека тогава са извършили самоубийствени актове, като символ на жертва срещу нашествието.  Същите протести на чехите -студентите са записани със златни букви в историята на демокрацията на Чехия като погребението на Ян Палах инспирира масови протести срещу окупацията и само месец по-късно на 25 февруари 1969 г. още един друг чешки студент Ян Зажич се самозапали и загина на същото място, където се бе самозапалил и Палах.Примерът на Зажич са последвали следват още няколко студенти между които и Evžen Plocek в Jihlava. В България тогава за пръв път се заговори за дисидентството. Но тогава това бе само един термин, (от лат. dissideo), който първоначално е обозначавал  борбите в лоното на християнската църква. След Реформацията понятието става синоним на несъгласие с господстващото вероучение, а от края на 60-те години на 20 век групи граждани от  бившите соцстрани, от Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, ГДР открито започват да манифестират несъгласие с доктрината на тоталитаризма. Появиха се инакомислещите. Студентите тогава ги наричаха дисиденти. Естествено първият бе Александър Солженицин. Дисидентски формирование е имало по това време и в Санкт – Петербург. Такава бе и Петербургската група „Памет”, представители на която представиха през 1989 г. нейния Устав, донасяйки го в къщата на Ламартин в Пловдив, която по това време бе предоставена за ползване на Съюза на българските писатели, където и аз превеждах. Тогава се заговори и за първите наши дисиденти - Българският Нелсън Мандела - политически затворник № 1 на България” – Илия Стоянов Минев, масон, колега от колежа във Франция на изключителния политик, държавник и голям приятел на България Франсоа Митеран. Ето и имената на първите - Едуард Генов, Петър Манолов, Д-р Константин Тренчев, отец Благой Топузлиев, отец Димитър Нончев Амбарев от Пловдив, неговият брат Иван Амбарев, Катя Маркова, Стефан Вълков, Цеко Цеков, Стефан Чолаков, Иван и Златка Янкови, Петрана Стоева, Коце Иванов, Пламен Станчев, заедно с Людмила - известни тогава като сем. Иванови, Луиджи Едмондо Росито, /внук на един от най-важните строителите на паметника на цар Освободител със същото име - италианец, който  наред със световноизвестния скулптор Арнолдо Цоки сътворява паметника. Ето и още имена - отец Попниколов, архимандрид Августин, Григор Божилов, отец Христофор Събев. В дома на Илия Минев в град Септември се събират съратници за да учредят дружество, чиято основна цел е защита правата на българските граждани по времето на тоталитаризма. Същевременно времето е такова, че НДЗПЧ се ангажира официално първо и най-напред и със защита правата на българските мюсюлмани. Така на датата 11 януари 1988г., в дома си, в град Септември, Илия Стоянов Минев и групата съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). Първата надпартийна правозащитна организация в НРБ, замислена като такава още през 1987 . Стожерът е отново Илия Стоянов Минев - Българският Мандела, който е прекарал 35 години от своя човешки живот в българските затвори и то по политически причини! Илия Стоянов Минев почина без да получи пенсия. До край беззаветно предана му бе Петрана Стоева от НДЗПЧ, която го гледаше и се грижеше винаги да има храна за него.  Дори бе погребан със средства на приятели. Ето какво ни разказваше бай Илия - : “Това дружество бе замислено още през 1945 година. В края на 1945 г. влязохме в затвора и там с приятели бяхме замислили, като излезем, да образуваме Независимо дружество за защита на правата на човека, защото знаехме, че при марксизма-ленинизма като идеология и неговата практика - социализма, непременно тези права ще бъдат унищожени.” Тези думи Минев написва и в едно от спорадичните издания на вестник “Свободно слово”, бр. 1 . Но става така, че тези, които замислят създаването на правозащитна организация в затвора, излизат от същия този затвор през 1980 г.  Церемонията по учредяването на НДЗПЧ се извършва в присъствието на съпругата на Илия Минев, наричана от всички леля Ангелинка. Немалка в този смисъл е и заслугата на още един от бащите на дисидентството у нас . Любомир  Собаджиев - лидер на Движението за гражданска инициатива.  Любо е роден през юни 1944 г. в Русе. Бил е випускник на Техникума по корабоплаване. Изключително амбициозен и ерудиран. Любо Собаджиев е бил арестуван и осъждан за дейности против държавата преди 1989 г. През 1962 г. отказва да свидетелства срещу офицер от старата армия, който е преследван от Държавна сигурност и по-късно е осъден на 5 години затвор – за организиране на конспирация и разпространяване на позиви. Лежи три години половина в затвора. През 1978 г. е осъден за същото на 4 години затвор. Общо седем години е политически затворник в Пазарджишкия и Старозагорския затвор. А през лятото на 1989 г. основава Комитет 273, който се опитва да защитава човешките права. През 1993 г. се отказва от активна политическа дейност, най-вече заради заболяването, което се влошава още в затвора и накрая довежда до почти пълна парализа. Любо Собаджиев почина на 28 юли 2002 г. През 1987 година Илия Минев написва и едно лично писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън както и до всички международни организации за защита на правата на човека, в което описва циничното нарушаване правата на българските граждани в НРБ. Отново бива арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. След това остава под домашен арест в град Септември. На 15 септември 1988 г. Минев отново обявява гладна стачка, (продължила 63 дни), в защита на Петър Манолов към която се присъединява и най-младият член на дружеството - Пламен Станчев, който е бил  и куриер на организацията, в името на идеята. Във всички документи на бившите служби на Държавна сигурност е отбелязано, че Илия Стоянов Минев през 1988 става председател и основател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ). Тук обаче е мястото да се спомене, че Дружеството има още една недописана предистория, свързана с изпращането на прословутото открито писмо-апел до Конференцията във Виена, за преглед договореностите от Хелзинки. Това писмо е подписано на  19 декември 1986 година от Илия Минев, Цеко Цеков, Григор Симов, от - Стефан Савовски, Минка и Божидар Статеви, от Едуард Генов и др.През 1964 г. Едуард Генов и Луиджи Росито създават групата „Младежка организация за национална свобода“ . Кой е Луиджи - един от най-добрите астролози на НРБългария по онова време . Луиджи Едмодо Росито - едноименен внук и потомък на помощника на Арнолдо Цокки, автор на паметника на Цар Освободител пред сградата на Народното събрание в София. Едуард и Луиджи са арестувани, но излизат от затвора заради амнистията по повод 20 години от деветосептемврийския преврат 1944 г. И така - писмото се превръща в един наистина легендарен Апел, визиращ следното: "Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарните човешки права за всички европейски народи, като: право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност. Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване да изразява своите мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, Хелзинкският процес няма да оправдае оказаното му доверие" .  Същият Апел е препратен до Виенската конференция чрез служители от посолството на САЩ в София. С изключение на Минка Статева и Румен Воденичаров, всички останали незабавно биват арестувани и затворени в Главно следствено управление, където ги разпитват месеци наред. Пламен Станчев – героят от «Нежната революция» на  България, който като Ян Палах обяви на 26/ срещу 27 август своя акт за самозапалване, през лятото на 1990 г., по време на т.н. "Нежна революция в София+ по това време е бил бит  много жестоко, с торбички с пясък в областта на бъбреците. Той е и остава най-младият член от създателите на дружеството и е бил ползван и като куриер.  Репресивните структури на бившата ДС обаче в този момент на арести не са имали информация за Апела. Разпитвали са без да подбират средства. Чрез побой. Апелът е бил предаден и на журналистката от Радио «Свободна Европа» Румяна Узунова, която информира световната общественост за арестите в София. След  това Илия Минев отново за Енти път е поставен под домашен арест в дома си, в гара Септември; Луиджи Росито е изселен в с. Иваново – Силистренско, Григор Симов е изселен в Кайнарджа, Силистренско; Цеко Цеков е поставен под запрещение - без право да напуска родното си място, а останалите остават под наблюдение.  А то - Дружеството  вече съществува, независимо от факта, че продължават да бъдат преследвани всички, участвали в изготвянето и препредаването на документите му в Радио «Свободна Европа».   Членовете на дружеството – НДЗПЧ винаги са били обект на постоянна тема в емисиите на Радио "Свободна Европа". Междувременно – в ЦК на БКП вземат решение / като властта в НРБ е реагирала "по същество" след предаването на Апела на НДЗПЧ във Виена/ и през м. март 1988 е създаден тенденциозно казионния Комитет по правата на човека, начело с Константин Теллалов.  На 3.11.1988 г.. в София е учреден и Клубът за гласност и преустройство в България като водеща фигура там изпъква проф. Николай Генчев.  На 1 август Клубът връчи и Петиция в Народното събрание, подписана от повече от 120 интелектуалци и журналисти, между които личат немалко имена на преименованите български турци. В петицията изрично се настоява да се направи разследване за да се потърси отговорност от виновните за започналите изселвания на турците от България, а също техните права и имущесто да бъдат възстановени. В доклад на „Хелзинки Уоч” се посочва, че в годините 1988 – 1989 г. по време на „брутално потушаване на демонстрации на българските турци в България са били убити между 30 и 60 български турци. Вече през 1989 г. от същата организация се настоява пред Американския Конгрес да бъде отпусната специална хуманитарна помощ на Република Турция за да може тя да се справи с масовите изселвания на българските турци по времето особено на т.н. „Голяма екскурзия” от пролетта, лятото и есента на 1989 г. Междувременно на 15 ноември 1988 г. от 15 български турци, изпратени в Белене за съпротива срещу правителствената политика на Тодор Живков по асимилирането на турците е създадена Демократическа лига за защита на човешките права. В програмата на лигата се иска освен уважение на човешките права на турците в България и обща демократизация на политическия живот в страната. От Протокола при организиране на едно от несъстоялите се събрания на НДЗПЧ в Ихтиман  през м. декември 1988 г. става ясно, че на                                                 25.12. 1988 г. Независимото дружество за човешки права(НДЗПЧ ) се опитва да организира в град Ихтиман поредно общо събрание. За съжаление на мястото на срещата чакат служители от репресивния апарат на ДС на НРБ, които без разрешение от прокуратура и без никакви основателни поводи, служейки си със присъщото им насилие забраняват провеждането на събранието. Илия Минев отново е бил жестоко малтретиран от униформени старшини, които буквално са го влачили до влака и са го придружили до град Септември. Франкофонката Екатерина Маркова е била отведена в районно МВР от служители на ДС, където й е бил извършен обиск. По същото време са извършвани обиски на членовете и от софийската група на дружеството. Били са задържани и след това принудени да напуснат района: Зайнеп Ибрахимова, Ибрахим Кърпачев, Петър Манолов, Стефан Вълков, Орхан Пандурев, Стефан Савовски, Юсуф Хюсеинов, Борис Лафчев, йеромонах Игнатий от Батуновския манастир, Сабри Хамдиев, Иван Тодоров, Павел Стефанов и Димитър Томов, йеромонах Христофор Събев. Същият ден, 8 часа по-късно, дружеството се събира отново в повече от две трети от основния си състав и чрез тайно гласуване решава да избере за председател Илия Стоянов Минев от град Септември, живуш на улица Загоре №16, телефон 31 94, за Секретар – Петър Манолов, Пловдив, телефон 22-10-90. За Пълномощници в страната са избрани: за София – Павел Стефанов и Екатерина Маркова, телефон 54-85-37. За Варненска област – Зайнеп Ибрахимова, село Климент, телефон 3-84. За Русе – Сабри Хамдиев, телефон 53-798. За Михайловград – Цветан Златанов, град Мездра, телефон 63-50. За Асеновград – Стефан Вълков. Пълномощници на дружеството зад граница стават: Госпожа Минка Статева, Ню Йорк, САЩ. Господин Едуард Генов, Сан Франциско, САЩ. Д-р Христо Сватовски, Виена, Австрия. Господин Цеко Цеков, Виена, Австрия.  По време на заседанието, при мистериозни обстоятелства е била открадната леката кола на активния член на дружеството Павел Стефанов. Други известни членове на НДЗПЧ са Д-р Константин Тренчев, Милчо Попов, Огнян Цеков, Рут Леви, Марияна Петкова. Симпатизант на дейностите е и интелектуалката Лили Петкова. Зейнеп Ибрахимова, в качеството си на пълномощник и на координатор на НДЗПЧ е трябвало да се срещне с френския президент Франсоа Митеран при неговото посещение през януари 1989г. за да го запознае със ситуацията около българските мюсюлмани, но е арестувана от Държавна сигурност и на 3 февруари 1989 е експулсирана от България. Сложна е ситуацията и около Хасан Бялков и Али Стивасаров. Всъщност матинето се е състояло, но то е курирано от спецслужбите. Митеран наистина  се среща в сградата на френското посолство в София , но само с Йордан Радичков, Светлин Русев, Копинка Червенкова, Блага Димитрова, акад. Алексей Шелудко, Радой Ралин и Ивайло Петров. На срещата е трябвало да присъства и големия наш кинорежисьор и сценарист Анжел Вагенщайн.  Зайнеп не присъства там. Датата е била 19 януари    От 1989 Зайнеп вече е в Анкара. Там става доцент и доктор на филологическите науки. Впоследствие работи в Анкарския университет. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи, има издадена книга и участва като съавтор в различни сборници. Литературните й изследвания са свързани предимно с творчеството на Антон Павлович Чехов и на Йордан Йовков. Зайнеп бе една от първите експулсирани правозащитници от НДЗПЧ по време на началото на старта на т.н. „Голяма екскурзия на българските мюсюлмани в Република Турция през 1989 г.        РАЗКАЗ на ЗАЙНЕП ИБРАХИМОВА:  „Бях избрана за представител на дружеството от Варненска област и в това си качество трябваше да се срещна с френския президент Франсоа Митеран като представител на насилствено асимилираното население в България. Някои членове на НДЗПЧ трябваше да се срещнем в Пловдив и оттам да заминем заедно за София. Но още преди да влезем в Пловдив, бяхме арестувани и задържани, точно тогава бе извършен и обискът в дома на Петър Манолов. Затова ние не можахме да се срещнем с Франсоа Митеран, а по телевизията за първи път беше предадено съобщение за задържани, които са бивши затворници, осъдени за престъпни деяния. След обиска на дома му и изземане на личния му архив, Петър Манолов обяви гладна стачка, която аз и братовчедите ми подкрепихме. Безсрочна гладна стачка тогава обявява и най-младият член на НДЗПЧ - младежът Пламен Станчев, в подкрепа стачката на Петър Манолов. Впоследствие Манолов бе екстрадиран заедно с цялото си семейство – със сина Маноло и със съпругата си Вери във Франция. - Докато всичко това ставаше, някои турци от съседни и далечни населени места, които благодарение на предаванията по радио “Свободна Европа” бяха чули за нас и научили от радиото адреса ни, започнаха да ни посещават и да изявяват желание да станат членове на дружеството. Разбира се, това не беше масово, а единични случаи. Населението на самото село Климент, което беше може би най-голямото село с турско население в Шуменско, в началото само наблюдаваше събитията и нашата съдба след такава открита дейност. Само наши роднини и изселници от Гоцеделчевския край и района Бабек поддържаха по-тесни връзки с нас. Но с течение на времето и местни жители изявиха желание да членуват в дружеството, което беше от голямо значение за нас. Понеже активистите от НДЗПЧ непрекъснато се експулсираха от страната, това можеше да се случи и с нас. Затова решихме да изберем резервно ръководство на Дружеството от Варненска област, което да ни замести, в случай на изгонване. Постепенно хората се увериха в безпомощността на ДС и желанието за членство непрекъснато нарастваше. Представители на ДС няколко пъти идваха в Климент и се опитваха да ни убедят да не дразним хората, които вече били свикнали с положението си на …побългарени”. Няколко месеца по-късно, през май 1989 г., ДС вече масово експулсира лидерите на етническите турци – около 5000 души.    Зайнеп заявява в своите интервюто по западните медии, че тяхното експулсиране е било свързано с „намерението да ги отделят от района, който вече доста се беше наелектризирал”. Тя е била задържана и при опита на дружеството да се съберат в Пловдив, но след като ги освобождават, отново се събрат и дават интервю за Френската телевизия, където заедно с братовчед й Юсуф разказват подробно как е ставал начина на асимилиране на българските мюсюлмани. Те говорят и за дадените жертви, за живота за тези 7 години изселване както и за двете години в затвора. Френската телевизия излъчва на живо разказите на Зайнеп, а западноевропейските радиостанции също вземат отношение и започват да нищят въпросите около експулсирането на българските турци. Зайнеп счита, че от ДС са помислили, че ако ги експулсират, ще могат да се справят с най-активната част на турското население в започналата вече политическа борба, а именно местата, където НДЗПЧ е развивало своята дейност.    Ето още фрагменти от разказите на ЗАЙНЕП БРАХИМОВА:  „Бях отишла в Пловдив за среща с Петър Манолов, оттам минах през София, за да се срещна по негово поръчение с Блага Димитрова. Беше 1 февруари 1989 г. и в дома на известната писателка се запознах със съпруга й Йордан Василев, с Жельо Желев и с Деян Кюранов, всички те членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това беше една изключително плодотворна среща за мен. Вечерта си тръгнах с влака и на сутринта бях в Климент. Нашите две семейства вече бяха уведомени, че паспортите са готови и че трябва да напуснем незабавно НРБългария. След час-два, служители на ДС щяха да пристигнат с коли, за да ни закарат до Русе за експулсиране. Когато се качвахме на минибуса, по прозорците на съседските къщи беше пълно с хора. Те ни махаха. Изпращаха ни със сълзи в очите - искаха да ни видят за последен път. Разбирате ли – бяхме приятели. Бяхме добри комшии. Вкъщи през нощта мнозина идваха да се сбогуват. Някои уж “случайно” минаваха, но най-много бяха децата, изпратени от родителите си. В Русе проверката ни продължи над 8 часа. През нощта ни настаниха в хотел, заключиха ни отвън и чак на другия ден ни качиха на влака за Букурещ, изчаквайки неговото потегляне. Не искахме да заминаваме, обаче бяхме спокойни за едно: оставили бяхме смели и всеотдайни заместници, които заедно с останалите членове на НДЗПЧ, непременно щяха да продължат борбата за извоюване на правата си, да работят за заклеймяване асимилаторската политика на българското правителство и неговите помощници и да си възвърнат не само имената, но и достойнството, което така варварски им беше потъпкано. По време на майските събития ние вече бяхме в Турция, но непрекъснато слушахме западноевропейските предавания на български. От тях следяхме развитието на събитията и понякога успявахме да се свържем по телефона с кореспондентите им. Първите бунтове бяха избухвнали именно в селата на община Каолиново и в Тодор Икономово, като насъбралите се бяха тръгнали от Пристое, (вече споменах за членовете на НДЗПЧ оттам, които бяха изгонени няколко седмици след нас и през Будапеща и Виена пристигнаха в Турция). Те минават през село Климент и умножавайки се по пътя с непрекъснато стичащи се от околностите хора, стигат до община Каолиново, където предявяват исканията си да им бъдат върнати имената. Вместо това обаче срещу тях се стреля и са дадени човешки жертви. Тези бунтове бяха вдъхновени от хората, които продължиха създадената от нас в рамките на НДЗПЧ организирана протестна група, която осъществи по-късно тесни контакти с Демократичната лига на Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер, подкрепяща ги по въпроса за предприемане на открити протести срещу потъпканите права на турците в България. Разбира се, тези първи протести бяха разгласени по всички западни радиостанции, (не трябва да се забравя никога огромната роля на работещите в тези предавания журналисти, особено и на покойната Румяна Узунова както и на безименните журналисти, нейни колеги от София, една от които работеше в Българската национална телевизиа). Протестите бяха продължени след това по много други места в Североизточната, а после и в Югоизточната част на страната. Но именно този район запали първата искра на откритите бунтове. Надявам се, че имената на тези хора ще станат известни и някога те ще заемат полагащото им се място в историята. Междувременно Дружество започва да развива дейност сред българските мюсюлмани и многократно се изказва в тяхна защита.  В дружеството вече членуват освен Зайнеп Ибрахимова, Ибрахим Кърпачев, Сашо Стоянов и Анна Зографова от БНТ, Али Стивасаров, Хасан Бялков. През месец май жителите на Тодор Икономово излизат с лозунги и плакати „Да живее Горбачов, Долу Тодор Живков!”. Там се разиграват събития, в които е упражнено насилие над жители. Извършени са убийства, в отговор на което жители на Тодор Икономово отнемат живота на представител на властта. Набеждават за това български мюсюлмани. Жителите на Тодор Икономово се вдигат на БУНА. Отказват да разговарят с представители на МВР и искат среща с чужди журналисти. В рамките на Декадата на руската поезия и култура по същото време в Шумен гостуват руският писател, журналист и поет Вечеслав Казакевич, бившият министър на културата на Бурятия Баир Даугаров и грузинският драматург Шалва Порчхидзе. Техен преводач по линия на Съюза на писателите е активистката на НДЗПЧ - журналистката Анна Зографова. Делегацията обаче е конвоирана с две леки коли – лади, от цивилни въоръжени с пистолети и калашници служители от тогавашните спецслужби на Държавна сигурност.  Целта е  била, чрез посещението на тази делегация да бъдат омиротворени страстите на жителите на Тодор Икономово за да бъдат спрени евентуални бъдещи кръвопролития. Междувременно целият район около Тодор Икономово е отцепен и блокиран от спецчасти като изселването е ставало поетапно. Така стартира операцията по " изселването" в т.н. кампания на „Голяма екскурзия в Турция”. Междувременно на членовете на руската делегация тогава става абсолютно ясно, че от селата през които те пътуват повече от 60 км, от Шумен до Тодор Икономово, всички български мюсюлмани вече са изселени. По пътя няма жива душа. Само животни. Колите минават покрай стресирани самотни домашни животни - крави, коне магарета, кокошки и патици, които безстопанствено тичат или се разхождат по шосето. А вратите и прозорците на голяма част от домовете в селата са заковани и селищата обезлюдени.  В Тодор Икономово гостите са посрещнати само от деца и една учителка по музика - рускиня. Децата са - странно - С руски аленочервени пионерски връзки, които говорят и пеят на руски. Децата обаче, въпреки инструкциите на „чичковците от спецслужбите” през сълзи успяват да разкажат какво точно се е случило и кого са арестували. Става така, че именно децата успяват да предадат истината за събитията - какво се е случило с техните майки и бащи. Няма нищо по -искрено в този момент от този масов естествен детски протест, от разказите на руски, от сълзите в детските очи. Сега обаче, когато пиша тези редове бих искала да добавя - Всички ние – членовете на НДЗПЧ сме в дълг пред Зайнеп Ибрахимова. Пред нейната доблест и нейното родолюбие. Защото след 10 – ти ноември много от внедрените креатури си приписваха заслуги. А всъщност тя – Зайнеп, остана мъченицата на НДЗПЧ, която развя знамето на истината. Помежду си я наричахме нашата Сан Феличе. Зейнеп” както е известно е име от арабски произход. Означава “скъпоценен камък”. А като словосъчетание (изафет) “зейн-у еб” означава “украшение за бащата”. Още като съвсем малка тя е слушала разказите за асимилаторската политика в царство България по време на Балканската война. За този страшен период от живота на двете си баби, станали свидетелки на насилие и убийства. Защото и двете и баби заедно със семействата си са са го преживели На въпроса на една журналистка, кога е бил първият опит за насилствена смяна на имената, който тя помни – Зайнеп отговаря така: -  "През 1964 година, едва 6-годишна, преживях това, което някога слушах като страшни приказки. Беше много студена зима и всички мъже избягаха в гората. В селото останаха само жените, старците и децата. Помня, че ходех самичка у баба ми по майчина линия и се връщах обратно, за да осъществявам връзката между двете семейства. Често виждах групи от непознати хора, които влизаха по къщите, по всяка вероятност, да търсят мъжете. Понякога в тези групи от непознати виждах да вървят към съвета и познати ми лица. Помня студа и страха, които бяха сковали всичко наоколо – и пътищата, и душите ни. За събитията в с. Корница се е писало много. Аз ще кажа само това, че когато през студената нощ на 28 срещу 29 март 1973 г. в село влязоха военни и милиция, аз бях на 15 години и моят вуйчо Хюсеин Карахалилов, (45-годишен, с 6 малолетни деца) беше убит пред очите ми на 50 метра от нашата къща (за съжаление, той не беше единственият). Същата нощ майка ми, аз и брат ми, (по-малък с две години) заедно с много други семейства, (почти всички жени и деца) бяхме насила изведени от къщи и изселени. По време на пътуването ни към най-близката гара на района си мислех, че ни водят на разстрел. Не знаехме дали баща ни е жив. Той дойде при нас в село Славовица, Плевенско, където бяхме изселени, чак след 10 мъчителни дни на тревога за неговата съдба. Семейството на чичо ми също беше изселено, но на друго място. Мисля, че тази нощ изселиха около 35 семейства от Корница, а след това и други. Вкъщи беше оставена само баба ми по бащина линия, тогава вече вдовица. - На 18 януари 1989 г. в дома на Марияна Златева в София се провежда среща на представители на НДЗПЧ, „Клуба за подкрепа гласността и преустройството в България” и Комитета за екологична защита на град Русе с цел да се постигне консенсус за обединяване на тези формирования и установяване връзки със западни ж,рналисти. В тази връзка започват следствени действия спрямо лица от НДЗПЧ и с цел недопускане на тяхно участие в мероприятия, свързани с пребиваването в България на Франсоа Митеран. Днес е време да кажем и последно сбогом на цааралията Кольо Босия, който също бе наш голям приятел, съмишленик, съратник и дисидент. Цялото му име е Николай Ганчев Колев като той, наред с Петър Манолов,  бе българският поет - журналист; създател на първия независим синдикат в България. Беше и председател на Независимото дружество за защита правата на човека – от юни 1990 г. до юли 1992 г. Бил е арестуван могократно и прекарва месеци наред в преизподнята на Държавна сигурност в онова тоталитарно време от преди 33 години, наред с Пламен Станчев, с д-р Константин Тренчев, с архиепископ Христофор Събев. Намесата на руския поет Вечеслав Казакевич, който през лятото на 1989 г. бе гост на Съюза на българските писатели и живя 6 месеца в България, изучавайки български език, довежда до освобождаването на Босия от затвора. Босият никога не е търсил дивиденти или слава. Получи няколко невероятни международни литературни награди и няколко гранта. Никога не пожела пост за себе си в демократичния прощъпалник на Р България. Той бе и си остана Вечният наш български дисидент, радетел за човешки права - това бе Кольо Босият! Много от тези - първите членове на НДЗПЧ, които вече ги няма и които не парадират със съпричастието си към събитията от онова време са ОКОНЧАТЕЛНО заБравени. оТ ЧЛЕНОВЕТЕ НА НДЗПЧ се роди и първата група български представители на международната правозащитна организация "Амнести Интернешънал". За нейното ситуиране в София специално от Лондон пристигнаха координаторът Антъни Клуг и представителката на Холандия Хени Вермаас! САмнести контактувахме чрез техния представител Иван Фишер и Джулия Шерууд, които информираха организацията за ареста на представителя на Гражданското неподчинение по време на горещото лято на 1990 г. Пламен Станчев. Това бе годината на "Нежната революция в България" , на градовете на истината и на Гражданското неподчинение. 
С л е д в а!