Видове османотурски административни документи 13-19 век част II Акад. Йордан Стоилов Иванов; Анна Зографова – Член. Кор На МАБИК Османска империя КАКТО Е ИЗВЕСТНО Е просъществуваЛА до началото на 20 век, когато след Първата световна война е подписан Лозанския мирен договор от 1923година, който слага край на многовековната ислямска империя. Наследена е от светската Република Турция. В дипломатическите кръгове Османската империя е позната и като Високата порта или просто Портата, благодарение на церемония, която султанът Е изпълнявал за чуждите посланици на портата на двореца си. Те също са влагали и смисъла, че империята дълго време е врата между Европа и Азия. Към момента т.н. "Старата наличност" в НБКМ/Националната библиотека „Св. Кирил и Методий“ включва османските документи на отдела, постъпили в него преди появата на материалите от ЦариградскИЯ архив. Сред колекциите, от които постъпват най-много материали след Освобождението на България, в старата наличност са самоковската сбирка, включваща документи и ръкописи (2485 тома и 10 сандъка документи) опазени в местната вакъфска библиотека на Хюсрев паша. Видинските османски документи, регистри и кадийски сиджили от ХVІІ - ХІХ век, постъпват в отдела около 1887 г. Предполага се, че кадийската архива, данъчни и имотни регистри от Видинския санджак са пазени преди Освобождението в библиотеката на Осман Пазвантоглу, КОЙТО ПО МАЙЧИНА ЛИНИЯ Е ПРЯК НАСЛЕДНИК НА ДИНАСТИЧНИЯ ДОМ НА ЦАР ИВАН СТРАЦИМИР ПО ЛИНИЯ НА МАЙКА СИ РУКИЕ. Данни за това вече публикува от доцент П. Куновски. Османски документи постъпват в архивохранилището на отдела и от редица други бивши османски административни центрове , военни трофеи, придобити по време на войните за Освобождение и Обединение на българските земи. Преобладаваща част от материалите в т. нар. „нова наличност“са постъпили в отдела, благодарение на отчисляване на османски архивни материали от архива в Истанбул, в края на 20-те години на ХХ в. В този контекст по данни на НБКМ: „Наличният обем от обработените османски документи се разпределя в колекции както следва: Ориенталска архивна колекция (ОАК) - съдържа 8692 архивни единици, текстови документи и дефтери от XV-XIX в.; ( фермани) Новопридобити турски архиви (НПТА) - съдържа 1379 сигнатури“ . Поселищни фондове, включващи основната част от османските документи се отнасят до всички провинции на империята, за почти целия период от нейното съществуване. Обхващат огромна група от въпроси от историческата действителност в границите на Османската империя, политическата и гражданската история, икономическите промени и стопанското развитие, търговията, рударството, корабоплаването, селскостопанското производство, административното и военното устройство, демографските и етнически процеси, животът на османските поданици в градове и села, теми от културната и духовна история. Разпределението им става по името на селището, където се намирал адресата. Показателна в това отношение е приетата преди 40 години и действаща до сега класификационна схема . Колекцията Дефтери съдържа описи от вида подробни и съкратени, както и "основни" и копия. Голяма част от тях са продукт на държавната администрация в империята и се отнасят за всички нейни провинции: тимарски, йоклама, описи на приходи, мукатаи, вакъфи, войскови и на помощни войскови части, търговска дейност, приходно-разходни книги, джизие, държавни и военни доставки, емлячни, нуфус регистрации и др. и етнодемографски процеси на Балканския полуостров в периода от средата на ХІV до края на ХІХ век. Основните преписи на източни ръкописи постъпват след Освобождението на България, веднага след учредяването на Народната библиотека. До този момент те са запълвали рафтовете на османските обществени (вакъфски) библиотеки, основани в българските земи: библиотеката на Осман Пазвантоглу – потомък по майчина линия на принцеса Рукие ханъм, пряка потомка на рода на цар Иван Страцимир, чиято лично библиотека е съдържала уникални старобългарски книги от времето на Първото и Второ българско царство. Пазвантоглу (ум. 1807 г.) във Видин. Получена е и библиотеката на Мехмед Хюсрев паша (починал през 1847 г.) в Самоков, проучени са и вакъфските библиотеки в София, Кюстендил и в някои други градове. Значително по-малка част от запазените от това време книги са били набавени чрез покупка или дар от частни лица и държавни институции. Тук емястото да споменем и, че първата използвана у нас печатница с арабски шрифтове на българска територия е била открита през 1864 г. в гр. Русе и е била свързана с необходимостта от огласяване реформаторската политика на новоназначения главен управител на Дунавския вилает, Митхад паша. Конкретни описи на ленните владения, както и кратките (без имената на главите на домакинствата), отнасящи се към XV век, запазени и издадени отчасти, представят държавната регистрация на отделните обекти в градовете и селата, раздавани като едри владения — хасове, средни — зеамети, и дребни — тимари. Преписи от същите регистри са били използвани и за събиране на държавни данъци. Описите представляват от себе си фактически попълнени формуляри, с масов и еднотипен статистически материал Датирането е било задължителен елемент по хиджра Датирането се вписвало като отбелязваното време било по време на слутнаските походи…., а също и по време на религиозните празници. ЛЕГАЛИЗИРАНЕ ПОДПИСИ Интерес представляват и документите, свързани с т.н. първоначален протокол за документи като: Мектуб Весика Инджазет-наме Мухабет-наме Тескере Варака И тъй като има и публикации за библиографските данни, в контекст на развитието на османотурската дипломация и палеография в различните страни, наред с тях, важен момент за нас са най-вече изследванията на институциите, държавното устройство и управлението на Османо-турската империя. Интерес за науката представляват и такива документи като „Сиякат“ каквото е финансово писмо. „Еркамъ сиякат“ със знаците за съкращения на думи, с които се именували и на арабски. Ето и наименованията на документите, запазени от времето на средновековието, подредени в 29 групи от специалисти: Акт Бележка Билет Дневник Договор Молба Договор Извлечение Донесение Заповед Изложение Каиме Молба Наме Нота Облигации Писмо Полица Притурка Протокол Сенед Сурет Таблица Тескере Решения Сведения Сенед Темессюк Чернова Ето и информация за употребяваните в периода 15 – 18 в. документи, с които се работи и през 19 и 20 век. Всяка група съдържала изписани на ръка документи и печатни бланки. Част от тях като битти, хюмаюн – кючук берат, реис-и лиман тескереси, себеб-и тахрир-и, хюкюм, туграл, дефтер, мюбая сенеди, тахвил и др. са били в употреба в първия период. Други като ферман, берат, тахрир-и, тугралъ дефтер, мюбая сенеди, тахвил продължават да се употребяват и през 19 в. като ферман, берат, хюджджет, фетва, илям, арз, арзухал… Характерно за тези документи е това, че те са представлявали и представляват и бланки – с копия образци. Към разработките за пръв път в Османската империя са се прилагали и фотокопия от тези документи. Първичните описания са били извършвани по места от данъчните чиновници и писари с помощта на местни осведомители. Лицата са записвани с две имена — лично и бащино, (по-рядко се отбелязва професия или прякор); когато семейството се води от вдовица, в регистъра се е записвал на нейното име. Нарочен финансов чиновник, придружен от опитен професионален писар е обхождал селище по селище определената му за регистрация област и по места чрез преводачи е установявал броя на поземлените надели (бащини) и имената на държателите им. Чиновникът преглеждал землището, за да провери културите, горите, градините, водениците и пр. В процедурата участвували местните селяни, които давали устни декларации и казвали имената си. В някои места тези сведения били събирани само от селските отговорници. Съставеният под диктовката на чиновника опис представлявал оригиналът, от който впоследствие централното финансово ведомство извличало преписи. момент, който укрепва автентичността на описите като извори, проличава не само от документите. Той е засвидетелствуван и официално от османски извори като практикувана процедура през XVI век. Установена е използуваната османотурска документация за целия период от време - от средата до края на XV век, по-точно до 1503 — 1505 г. И само един опис — този за сечищата в югозападната част на македонската област, се приема от компетентни изследователи за съставен през 20-те години на XVI век. В откритата документация особено важни са подробните описи на селищата, с означаване имената на главите на домакинствата — мъже, жени вдовици и отделно невръстни момчета. Тези така наречени «подробни регистри» (муфасал дефтерлер) съдържат и множество други допълнителни сведения от стопанско, материално-битово и социално естество. В този контекст огромни са заслугите за научните изследвания на османотурските документи от българските османисти Б. Цветкова, В. Мутафчиева, Б. Недков, Стр. Димитров, Н. Тодоров, Р. Стойков, Н. Попов, Ст. Андреев, Ел. Грозданова и др. Значителен принос са дали и редица известни сръбски и турски османисти, като Х. Шабанович, М. Соколски и Д. Боянич-Лукач, О. Баркан, Х. Иналджик, Т. Гьокбилгин и др. Българите по времето на петвековния период са били облагани със специален данък за немюсюлмани, но в областите религия и правораздаване те имали в много по-голяма степен автономия. Българите в Османската империя обаче са притежавали и право на собственост върху къщите и дворните си места, но не и върху бащинията: земите, които обработвали. Бащината собственост на българите в Османската империя ставала собственост на държавата - на султана. Върху бащинията се упражнявало правото на ползване и правото на унаследяване, но не и правото на разпореждане със земята. Такава земя не е било възможно да бъде давана като залог при заем, т.е. отсъствало напълно правото на собственост. За бащинията бил издаван документ - тапия. Държавна религия в Османската империя е бил ислямът като завладените и покорени народи в европейската част на империята изповядвали източноправославното християнство. Естествено е, че социално-икономическото положение на българите в състава на Османската империя е било неравноправно за немюсюлманите като то се е поддържало чрез: ислямизацията – предимно постепенна, на доброволни начала, с оглед икономическите и социални привилегии. Но в определени периоди това е ставало и насилствено. Плащан е бил кръвен данък, чрез който се попълвала включително до 17 век основната част на османската армия – Еничарския корпус. Данъкът джизие или харадж е бил разоряващ за селяните немюсюлмани. Основно задължение на мюсюлманската администрация било да събира всички данъци, като в същото време раята (dhimmi) показва по всевъзможен начин превъзходството на исляма. При проявявано усърдие им е било разрешавано отчасти и самоуправление, но под непрестанен гнет от страна на управляващите мюсюлмани. Естествено – имало е и религиозна, политическа, икономическа и юридическа дискриминация. Плащани са били и други данъци като: Капу хакъ – произволно изисквана от всеки дом такса. Ресм-и агъл – данък за кошара. Ресм-и асияб – данък за воденица. Ресм-и биве – поземлен данък, плащан от вдовиците-немюсюлманки в полза на ленника. Ресм-и божик – налог върху свинете, които се угоявали за Коледа. Ресм-и гиях – данък за сено. Ресм-и духан – димнина, данък за презимуване в земите на един или друг феодален владетел. Ресм-и менгене – налог за пресоване на грозде. Ресм-и мюджеред – поземлен данък, събиран от работоспособни, но все още неженени синове, които живеят заедно с баща си и обработват негови парцели земя. Ресм-и обручина – данък, налаган при продажбата на вино. Ресм-и отлук – данък върху пасище. Ресм-и тапу – такса, плащана от всеки рая на съответния ленник или в полза на държавната хазна за правото му да стопанисва поземлен имот. Ресм-и тапу не се изисквал единствено при прехода на поземлен имот по наследство от баща на син. Ресм-и фучу – данък върху бъчви вино. Ресм-и ханазир – данък върху свине. Ресм-и химе – данък върху дърва за огрев. Девширме – кръвен данък, периодично събиране в Османската империя на християнски момчета, които са използвани в еничарския корпус и на други държавни служби. Диш-хакъ – зъбен данък, такса, плащана от домакина, загдето „правоверният“ си е хабил зъбите с неговата „гяурска“ (друговерска) храна. ПРИЛОЖЕНИЕ: Султани Султанът - „падишах“, е титла на османските владетели, наследници на основателя на държавата Осман I, поставил началото на Османската династия, управлявала до началото на 20 век. Първоначалните владетели на Османската държава се наричали просто „бейове“, а султани след 1926: Абдул Меджид II (1926 – 1944) Ахмед IV Нихад (1944 – 1954) Осман IV Фуад (1954 – 1973) Мехмед Абдул Азиз II (1973 – 1977) Али Васиб (1977 – 1983) Мехмед VII Орхан (1983 – 1994) Ертогрул Осман V (1994 – 2009) Осман Баязид (2009 – ) Административно деление на Османската империя До 1864 г. в Османската империя са съществували т.н.т еялети = пашалъци (paşalık) или бейлербейлици, (на турски: beylerbeylık), управлявани от бейлербей или паша. При завладяването на европейските земи османските турци ги включват в Румелийски еялет, а азиатските са част от Анадолския еялет. Именно тогава част от българските земи попадат в Румелийския еялет, чийто управленски център е София. Във времето от 1396 г. до 1864 г. Румелийският еялет многократно променя площ и управлевския център. Около 1850 г. в него вече не попадат български земи, те Еялетите от своя страна се делят на санджаци, които се управляват от бейове. През 1864 г. пробно е създаден само един вилает – Дунавският, а начело застава реформаторът Мидхат паша. След проведената през 1867 г. административна реформа със Закона за вилаетите (на турски: Teşkil-i Vilayet Nizamnamesi), еялетите са разделение на вилаети (на турски: vilвyet, от арабски: ولاية, уилая), разделени на санджаци, управлявани от санджакбей или още мютесариф. Едни от най-значимите архивни документи са съхранявани във фонда от документите на турски език с № 30 - Агушеви. Агушевата библиотека е една от най-големите частни библиотеки на Балканите в края на ХІХ и началото на ХХ век с основател хаджи Салих Сами ефенди, поченал през 1921 г. Хаджи Салих Сами ефенди е внук на големия родопски владетел Агуш ага. Библиотеката е оцеляла въпреки превратната си съдба и понастоящем основната част от нея се съхранява в Народна библиотека „Иван Вазов” – Пловдив, в отдел „Специални сбирки”. До 1949 г. библиотеката се намира в големия феодален замък на Агуш ага в с. Могилица, Смолянска област, а пряк потомък от рода на Агушевите е и един от първите членове на ДПС. ПРИЛОЖЕНИЕ: „В момента Агушевата библиотека се ПОМЕЩАВА В отдел „Специални сбирки” на Пловдивската народна библиотека – архиви и ръкописи Печатните книги от тази библиотека, около 400 тома, се намират в основния фонд на библиотеката. Архивът „Агушеви” отразява до голяма степен живота в Смолянския край през един от най-драматичните периоди в нашата история. Той включва голям брой документи, свързани със стопанско-икономически, военно-политически и културно-битови въпроси - писма, квитанции, разписки, удостоверения, фермани, пътни листове, тефтери, договори, разпореждания, заповеди и др. на турски език. Особено важни са документите с политически характер, посочващи връзките на Агуш ага и наследниците му с управляващите кръгове в Ахъ Челеби (Смолян), Гюмюрджина, Одрин и Цариград. През 70-те години на миналия век специалисти от библиотеката сключват договор за превод на документите със Светослав Духовников, който владее отлично османотурски език. Благодарение на него сега тези документи са достъпни за ползване. В архива на Агушеви се пазят 778 документа с общо 1445 листа, обединени в 12 архивни единици. Пределните години на свидетелствата са от 1812 до 1947 г.“ По данни на Венета Ганева, зав. отдел "Специални сбирки" Агушевите потомци са действителните наследници и роднини на още една легендарна историческа личност - Али Паша Янински, описан в знаменития роман „Граф Монте Кристо на Дюма.