Автор: Анна ЗОГРАФОВА        

 Известно е, че античната археология на легендите за Вълчан воевода и несметнатите му богатства са свързани най-вече със Странджа планина, която не е добре проучена във всички досегашни изследвания. Позволих си да направя таковава лирическо встъпление към темата за личността на Вълчан Войвода, единствено с цел да интригувам общественото мнение най-вече с факта, че в един от разказите за многобройните скривалища на Вълчан става дума  и за място в скала, на територията на Странджа планина, където той и четниците му намерили ,/отново през 30-те години на ХVIII век............ , КАМЕННИ КОФЧЕЗИ С ПАПИРУСИ, ИЗПИСАНИ С НЕИЗВЕСТНА ПИСМЕНОСТ....

            Много вероятно е четниците на Вълчан войвота по един или друг начин да са открили скривалище в Странджа-Сакар или обекта, в района на гр. Малко Търново, който впоследствие стана причина за написването на моята книга.

 Няма съмнение, че Вълчан е бил реална личност, още повече, че за него се знае и, че по време на едно от въстанията срещу поробителите по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 той, вече в напреднала възраст е участвал с четата си в с българския доброволчески отряд на Стойко Маврудов и при освобождението на град Созопол ,съвместно с руски гардемарини и пешаци, в битки срещу турците.

От документи, донесени тайно в началото на 80-те години на ХХ век от Турция, от   г-н Мустафа Акифов от Стражица,  български турчин, стана ясно, че Вълчан е бил изключително образован за времето си българин. Тогава той говорел и пишел на седем езика. Имал невероятни познания и умения в древните бойни изкуства на които обучавали монаси даже и по нашите манастири по тертипа на изкуствата, преподавани в Шао Лин. С помощта на приятеля на Акифов, фотографа – журналист Костадин Марков, който днес е покойник бил заинтригуван ексминистърът на културата на Република България – Георги Йорданов. Акифов му представил оригинални турски документи, описващи място в района на Змейкале в село Копривец, Русенско, където Вълчан спрятал турска хазна, бели меджидии – общо над 6 тона злато?!

В документите дори се споменавало, че много дълбоко в земята, /на дълбочина повече от 30 метра в скали/, в района на Калето, Вълчан закопал турска хазна. При проведените проучвания на документите от компетентни археолози се оказало, че описаните капани, както и мястото, фиксирано в един от тях действително съществуват. Дори по време на разкопките през 80-те години на нашия век е документирано, че е загинал човек, ангажиран на обекта на разкопките, който по непредпазливост не обърнал внимание на един от описанинте капани. Впоследствие проучванията и разкопките на мястото на обекта Змейкале в село Копривец били забранени, а за времето на мандата на министър Елка Константинова, /времето в което тя оглавява културното ни министерство/, журналистът Марков разказвал, че от разговори с нея останал с впечатлението, че г-жа Константинова нямала абсолютно никаква представа, че подобен археологически обект въобще съществувал. Документацията тогава просто се “била изпарила”…по един странен тайнствен начин. Дали отново ще бъдат намерени следите на документите, донесени от Турция и легендарната хазна със злато, която и иманяри от десетилетия нищят в този край – времето ще покаже…
Източник: http://souroujon.blog.bg/

Известное и, че една стара аристократична русенска фамилия претендира за родство с Вълчан. Това е фамилията Хаджииванови, представители от която оставят следните данни: „След неспокойните хайдушки години Вълчан войвода се установява на постоянно местожителство в големия български град Тулча в Северна Добруджа където има семейств- негова съпруга става размонашената монахиня Епраксина, от която има четири деца - Иван, Васил, Петра и Оксана. А след смъртта на Епраксина тя била била погребана в женския манастир Чипика в Тулчанско. Пак в милията се посочва, че Вълчан войвода е починал също в Тулча. (други източници съобщават заБраила, както и с. Воеводино. Синът на Вълчан и Епраксина - Хаджи Иван Вълчанов Иванов става едър търговец. Той има трима синове и две дъщери. Единият от синовете му - Петър се преселва в Русе и се оженва за Тонка Винарова, дъщеря на Никола Станев-Шарапчията. Официално се знае, че „е действал първоначално в Странджа , а след като дружината му се увеличава , той приобщава към нея и други по-малки както и побратимите си поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбина, Емин бей ,Петър и малкия Вълчан както и Индже войвода, Христо войвода и Кара Кольо. Голямата дружина действа на територии не само в Странджа, а и в Северозападна България, в Самоковско, Търновско, в Лудогорието, Русенско и Добруджа”. 

            Но преди да разплетем историята на Вълчан, лично аз бих искала да спомена нещо много важно: и за една хипотеза - на пръв поглед абсурдна, която може и да се окаже вярна: Съществува вероятност фюрерът Адолф Хитлер да е притежавал тайна информация за това, че в много стари времена по нашите земи древни тайни са били скрити и/закопани/ НЯКЪДЕ дълбоко В ЗЕМИТЕ НА БЪЛГАРИЯ, за които лично легендарният Вълчан е знаелл, а и дужината му.

Защото същото в известна степен важи и за посветени религиозни мъже от Ватикана, тъй като по неизвестен повод, през 30-те години на 19 век, учени, историци, археолози и геодезисти от Ватикана също посещават земите на Странджа, Сакар , Родопите и Витоша, както и Стара планина, с официална цел.... да картографират известни ландшафти, а всъщност те следват точно описания на пещерните банки, ползвани от от четата на легендарния Вълчан войвода.

            Дали те не са търсили следи или потвърждения за предположения за скрита древна тайна, оставена в българските земи?! Знае се също така и, че Ватиканът е разполагал и разполага с уникални информации  за древната ни история, за наличието на съкровища на Балканите, много преди началото на нашето хилядолетие.

            Какви се моите доводи -  в края на миналия век пътешественикът-откривател - великият Александър фон Хумболт също е търсил нещо.... по нашите земи. Официално неговото преминаване през България е било свързано с поредна експедиция, търсила реликвите на минало не само в Египет, но и на територията на нашата страна, тогава в рамките на Отоманската империя...

            Има сведения и, че през 1830-та година мисионери от Ватикана или по-точно трима професори - историци и картографи, по някакви особени причини са проявили особен интерес към старите ни земи и към днешната територия на България, осъществявайки със съдействието на Високата порта и султана на Турция една своеобразна археогеодезка експедиция в Странджа, Сакар, Родопите, Стара планина и на Витоша. Тук те  били охранявани и от турски аскер. Всичко било организирано  изключително прецизно, особено и проучванията, правени с разрешение на Високата порта на турската империя. Били  са придружавани при всички свои търсения и картографирания на терени, първоначално от редовен турски аскер, а впоследствие и от преоблечени като заптиета и четници на Вълчан.

Известно е, че като мисионери, тези изследователи картографирали обекти в Странджа, Сакар, Родопите, Стара планина и Витоша и дори нещо повече – говори се, че двама от тях впоследствие били екзекутирани, още преди да завършат окончателната си мисия. Не е известно от кого. Експедицията им  била съпровождани и от четници на легендарния Вълчан войвода, който също е проявал лично интерес към историята и археологията. За него се предполага, че е действал през 30-те години на 18-ти век, в района  както на Странджа планина, в района на Синайтския манастир, в района на Стара планина и в района на Солун.

. До момента не е направено никакво официално запитване имало ли е наистина делегирана такава експедиция. Много е възможно старите архиви в Република Турция да са запазили информации или фермани за това. Не е направено също и запитване до Ватикана - осъществявана ли е била наистина подобна мисия официално!. Тези интереси кореспондират директно с направените проучванияуникални  археологически открития на територията на Египет по същото време...В този смисъл може би един ден ще се окаже едва ли не, че хайдутите ни са били първите, ако не иманяри....то поне библейски археолози!

В своето изследване, озаглавено "Култовата архитектура на Странджа от епохата на османското владичество"          к. а. н.  арх. Николай Тулешков цитира следното:

            "Култовите традиции на строителите в Странджанския край имат древен произход, но най-големият си разцвет изживяват през 14 век, когато основоположникът на исихазма Григорий Цинант /Синант/ основава тук своя известен през Средновековието манастир, център на формиращата се нова култура и философия на зрелия фоедализъм в Източна Европа."

     През ХІV век Странджа става свидетел на невероятни гонения срещу богомилите. Историята помни, че в района на Синайския манастир са били зверски изклани и убити над 2000 богомили. Манастирът става средище на исихазма, донесен тук от византийския монах аскет Григорий Синайт. Самият отец Григорий, роден в Мала Азия придобива монашеския си сан на остров Кипър и в Атон, където придобива знания и способността да медитира. Впоследствие монахът заминава в манастир на планината Синай. Престоят му в древната родина на евреите е с цел да осъвършенства и доусвои методите на религиозно съзерцание. Престоят му в свещената планина Синай, където навремето Мойсей е получил божието откровение, става причина за прозвището - свети Григорий Синайтски. След завръщането си от Синай, отшелникът отец Григорий отново посещава Зографските манастири на Атон. Оттам, натоварен с мисия поема към Странджа планина, където основава манастир по подобие на Синайския. В този манастир отецът остава до края на дните си, преподавайки на своите ученици и последователи исихазъм  и техники на медитиране. Негов ученик става създател на най-значимата ни средновековна школа - Теодосий Търновски. Впоследствие последовател на идеите на Синайския монах става и последният български патриарх и великомъченик Евтимий, който през 1396 г. извежда от превзетата вече от турците столица Търново децата на цар Иван Шишман както и някои знатни търновски боляри и ги повежда към Родопа и Странджа.

            Днес някои наши археолози вече знаят къде се намират руините на манастира на Григорий Синаит, който същевременно е бил и един от учениците на известния анахорет Амиларий. Манастирът се е намирал в района на тъй наречената от археолози ПАРОРИЙСКА ПУСТИНЯ, в района между Скопо и Малък Самоков.

Особен принос в проучванията на Странджанския край има българските изследователи Петър Аянов, с неговите монографии, братята Шкорпил, както и разкопките в района на Малко Търново, правени под ръководството на проф. Велизар Велков през 1958 г. и от проф. Александър Фол през 1977 г.

По време на експедицията Аполония - Странджа, както и през 80-те години  били открити многобройни могилни погребения, римски некрополи ,монетни находки и пр., част от които дават на нашите археолози богат фактологичен материал и база за още по стойностни проучвания на античността.

Всъщност планините Странджа и Сакар са легендарни от незапомнени времена. Те се съединяват чрез Дервентските възвишения като в тях има много непроучени и до днес паметници от различни епохи, свързани с тотални етнически и политически преобразувания. По времето на Ренесанса освен Османски пълководци там минавали и рицарите от шесте  кръстоносни похода към светите земи. Напоследък е възобновен интереса именно към тези стари, позабравени антични пътища отдревността.

Основоположниците на българската археология, двамата чехи Карел и Херман Шкорпил в свои съчинения първи описват в по-ново време редица интересни паметници и некрополи, долмени и каменни колоси от времето на древна мегалитна култура,като в тези информации се откриват и сведения, отнасящи се до уникални находки на праисторически паметници в България.

            По повод на наблюденията си в Страндженския край, описани в томовете, озаглавени "Мегалитите на Тракия", проф. Александър Фол, в едно свое експозе от 1984 г., озаглавено "Тракийското наследство в Странджа", коментирайки загадките на мегалитната култура от този край прави следното заключение:

            "Големият въпрос в световната литература е откъде произлизат мегалитите. Дали те са дело на финикийци, дали са дело на ЕГИПТЯНИ на критяни, на егейци въобще...Мисля, че ние тук в Тракия или с екземплярите, с които разполагаме в Странджа и Сакар, сме по-близо до отговора, който вълнува изследователите и който толкова години вече не е намерил потвърждение, т. Е. Нито една от съществуващите хипотези

не е намерила своето потвърждение..

            Защото дакомизийското и по-късното тракийско културно наследство в Странджа, в поселищния живот и мегалитната култура като еманация на духовната или най-ярка изява на духовната, може да бъде разбрано само ако се смени цялата методика на изследване...и едва тогава ние бихме могли можем да търсим реалния исторически континуитет, а не така-наречения условен или неточно топографски исторически континуитет между Античност и Средновековие."

     Описвайки долмените като особен тип мегалитни паметници в Странджа, българският изследовател и историк Петър Делев ги оприличава на каменни гробници, изградени изяло от грамадни плочи, размерите на които достигат в някои случаи до 3 - 5 метра. В най-опростения си вид те представлявали камера, изградена от четири плочи, като в предната плоча е имало издълбан основен вход, малък, но достатъчен за да се промъкне човек в него. В района на тези долмени според местните жители били закопани не една и две турски хазни – естествено от четниците на Вълчан.

     В изследвания , направени и публикувани от братята Шкорпил, двамата чешки археолози съобщават за гробници във Варненско, Толбухинско в планински, полупланински и хълмисти местности, както в Провадийското плато - възвишенията по крайбрежието на север от нос Калиакра. Братята Шкорпил обаче оставят и данни за скални гробници в Южна Странджа, най-вече в района на Мидия, а също и краткото съобщение за скални гробници в планината Пангей.

Предположенията са, че именно в района на тези скални гробници, Вълчан е укрил част от златото, което е отнемал.

            В тази връзка, според Петър Делев, изследователите на Странджа изказват интересни хипотези за "свързването на тази зона със сливането на соларните и фтонически култове в Тракия, с тези предполагаеми по митологични данни религиозни реформи в края на бронзовата епоха, свързани с имената на Орфей, Дионис и Залмоксис и с други митични личности."

            Отново общото предположение, което изказват българските археолози за долмените в Странджа е, че те са раннотракийски скални светилища, в които трябва да се търсят връзки по време и по дух с култовете към скалата, донесени тук от мигриращите народи. Култът към скалата паралелно с другите древни култове е господствал в региона на Странджа в ранните периоди на древна Тракия във времето, когато по нашите земи са били построени множество тракийски паметници. Но друг е въпросът дали тези паметници могат да се идентифицират само като тракийски, а не като дакомизийски?!

     В своите съчинения Херодот е оставил информация за преминаването на Дионис от Мала Азия в земите на Балканския полуостров, вероятно през ТРАНСБАЛКАНСКИТЕ ДРЕВНИ ПЪТИЩА през територията на СТРАНДЖА, САКАР ИЛИ РОДОПИТЕ.

            Диодор разказва, че:" .... когато Дионис се готвел да преведе войската си от Азия в Европа, свързал приятелство с цар Ликург, царят на хелеспонтийците ..."

            За могъществото на македонските пълководци намираме информация  и в легендите. Според древна легенда цар Ликург бил син на Дриант, който обидил Дионис и го изгонил от своите земи, след като пленил всички вакханки и сатири.

            От историята е известно,че Цар Ликург бил убит и положен в ЖЕЛЕЗЕН ГРОБ!   ДРУГИ ДРЕВНИ ХРОНИКИ СОЧАТ, ЧЕ цар Ликург е бил убит от Донис, "понеже се противопоставил на неговата дейност, а Марон, който бил вече остарял, поставил да пази вече посаденото от него в тази страна и го направил основател на града, който от него получил името си Марония".

            Марон, като жрец на Аполон е имал винаги подчертано много положително отношение към Дионис. Дори той се е представя като негов внук...

            През средновековието след като се основава Латинската империя със седалище в Цариград по време на 4-ия кръстоносен поход, според изследванията на ст. н. С.Петър Коледаров, пълното уреждане на българската граница в Тракия и по-специално в Странджанския край не е могло да стане, преди разгрома на латините и пленяването и на техния император Балдуин Фландърски при Одрин на 14 април 1205 година от най-могъщия средновековен български владетел, удостоен с уния от папата - цар Калоян. Българското господство над региона на Странджанския край е било утвърдено по време на царуването на племенника на Калоян, цар Иван Асен Втори и по-точно след неговота Клокотнишка победа на 9 март 1230 година

            След като сродникът на унгарския крал Людвиг  1-ви или Лайош, граф Амадей 6-ти през 1367 година предал на византийския император завзетите от него български градове и крепости, император Йоан 5-ти Палеолог отстъпил Козякград и Емона на някои добруджански български владетели, а точно Странджанският регион и прилежащите му области били поверени под управлението на неговия син Михаил.

      В периода 1362-1366 г. Странджанско-Сакарската област паднали под турска власт и цели пет столетия този край остава под непосредственото владичество на Османската империя.

     Свободолюбивият дух обаче на странджанци изваял в народната памет приказки, легенди и предания за старите времена, които се отличават от всички останали български произведения , от фолклора не само с тематиката, съдържанието си, но и с обредите от старобиблейското време и с феномена на нестинарството, с матриархата във вярванията и традициите. Една ретроспективна разходка в по-дълбокото минало на тези земи ни дава интересна картина и точно затова, когато коментираме култовите обряди и мистериите на орфеевия култ от онова далечно време, както и култа към Дионис следва да си припомним следното:

            Според Ив. Венедиков долмените трябва да се отнесат към периода ХII-IХ в. пр. н. е. Могилите също се отнасят към края на бронзовата епоха. Надгробната могила, както се твърди в античността, "се почитала и като хероон, а по-късно и като светилище на почитано

божество".

            В своето изследване, озаглавено "Култовата архитектура на Странджа от епохата на османското владичество"     к. а. н.  арх. Николай Тулешков цитира следното:

            "Култовите традиции на строителите в Странджанския край имат древен произход, но най-големият си разцвет изживяват през 14 век, когато основоположникът на исихазма Григорий Цинант /Синант/ основава тук своя известен през Средновековието манастир, център на формиращата се нова култура и философия на зрелия фоедализъм в Източна Европа."

     През ХІV век Странджа става свидетел на невероятни гонения срещу богомилите. Историята помни, че в района на Синайския манастир са били зверски изклани и убити над 2000 богомили. Манастирът става средище на исихазма, донесен тук от византийския монах аскет Григорий Синайт. Самият отец Григорий, роден в Мала Азия придобива монашеския си сан на остров Кипър и в Атон, където придобива знания и способността да медитира. Впоследствие монахът заминава в манастир на планината Синай. Престоят му в древната родина на евреите е с цел да осъвършенства и доусвои методите на религиозно съзерцание. Престоят му в свещената планина Синай, където навремето Мойсей е получил божието откровение, става причина за прозвището - свети Григорий Синайтски. След завръщането си от Синай, отшелникът отец Григорий отново посещава Зографските манастири на Атон. Оттам, натоварен с мисия поема към Странджа планина, където основава манастир по подобие на Синайския. В този манастир отецът остава до края на дните си, преподавайки на своите ученици и последователи исихазъм  и техники на медитиране. Негов ученик става създател на най-значимата ни средновековна школа - Теодосий Търновски. Впоследствие последовател на идеите на Синайския монах става и последният български патриарх и великомъченик Евтимий, който през 1396 г. извежда от превзетата вече от турците столица Търново децата на цар Иван Шишман както и някои знатни търновски боляри и ги повежда към Родопа и Странджа.

            Днес някои наши археолози вече знаят къде се намират руините на манастира на Григорий Синаит, който същевременно е бил и един от учениците на известния анахорет Амиларий. Манастирът се е намирал в района на тъй наречената от археолози ПАРОРИЙСКА ПУСТИНЯ, в района между Скопо и Малък Самоков.

            В лични бележки и легенди на иманяри, както и описания, прибавени при преписване на житията  от монаси са били открити информации както и фрагменти от хронисти, в които се споменава за съществуването на пещера, наречена "Рибната река ", намирала се някога в непосредствена близост до манастира, изграден с ктиторството на българския владетел и цар Иван Александър. Вероятно в района на манастира Св. Сотир, североизточно от Скопо в района на Ксеропотамо - Сухата река .

            През 1847 година генерал-лейтенат Август Йохмус, който е бил на турска служба в армията на Отоманската империя е посетил тези места, в рамките на експедиция източната част на турската империя, с цел да провери годността на укрепленията на урския аскер.

Генерал Йохмус ЗА ПРЪВ ПЪТ СЛЕД ХЕРОДОТ  припомня и историята за Дариевия  поход и за Дариевия надпис на река Ар. Той дори се е опитал да опише от къде е минавало трасето на персийския цар  Дарий, преминал през земите ни по време на един от своите походи през Балканите. .

Известно е и, че Цар Дарий е оставил стела с надпис в района на Малко Търново, за която хронистите пишат....”Проучването и коментирането на Изготвената вече археологическа карта на региона на Странджа, в периода ХV-ХIХ век бе помогнало на екипите от археолози да добият много по-ясна представа за интересите на археолозите от миналия век към трансбалканските пътища през Странджа и Родопите както и биха допълнили представите за материалната и духовна култура на този край на страната ни през епохата на античността. Още повече, след като е известно, че такива пътешественици като Жан Клод Флаша, направил описанието на Лозенград, както и на изследователя на Странджа Никола дьо Николе са имали определени интереси точно към района на Странджа. Техните описания биха могли да бъдат проучени и да хвърлят по-точна светлина върху информацията за Странджанския край, защо точно той е бил обект на проучвания. Оказва се, че информации за Странджа, Сакар и Родопите има и в пътеписни сбирки в Лейденската университетска библиотека, в Австрийската и в Мюнхенската национални библиотеки”.

            В записките и преданията за обредите, нестинарството и други ритуали, особено място заемат информаиите за обредите, свързани с пещерните светилища в Странджа - с пещерите в района на с. Стоилово, с. Силварово, землището на с. Граматиково и с. Чаглаик в турската територия, където са били почитаи светиците света Тройца и света Марина.

Известно е, че още от  най древни времена населението в Страджа  е почитало култа към древната Велика тракийско-фрагийска богиня Бендида, описана навремето в статия от Иваничка Георгиева , персонифицирана впоследствие и в култа към света Марина.

            Тук ще си позволя да припомня и, че в рамките на програмата за научни изследвания Странджа – Сакар, по време на Първия интердисциплинарен симпозиум "Странджа"1978 г., проведен в България, в богатия събран фолклорен материал основен герой е именно странджанският борец против Османското робство Вълчан войвода. Образът му е описан като символ на герой, прочут майстор-обирач на хазни. Вълчан войвода е придобил най-вълнуващите човешки черти, характерни като добродетели на българските хайдути. Всичките му действия са били подчинени на дълга му към подтиснатия български народ и на порива му да освободи своите братя от вековната тирания. За него в легендите се твърди, че всички хазни е обирал с тази ел и затова са били събирани несметни богатства в не една от пещерите на Странджа.

            Участничката във форума по време на едно от заседанията споделя за Вълчан следното:

            "В народното съзнание навярно са съществували и образите на други, по-стари събития и героични личности, населявали гордата Странджа планина. Стотиците години са ги заличили в народната памет. Представите за техните дела са избледнели във времето, заместени от по-ярки и вълнуващи спомени за юначни личности. А Вълчан войвода е притежавал всички достойнства, необходими за един народен герой. Той е олиитворявал народния стремеж за преклонение пред силната, свободолюбива и властна личност. Вълчан по този начин от регионален се превръща в национален герой. Скритите в безкрайно дълбоките морски пещери на Странджа Вълчанови съкровища омайвали, привличали и плашели с тайнствения си блясък не един любител на приключения".

            В Библиографската справка за Вълчан войвода - в том I на енцилопедия ""България"" откриваме следната информация за него:

            „Знае се, че той е живял през първата половина на ХVIII век. Написано е, че вероятно е бил роден в с. Паспалево, Лозенградско. Междувременно за негово рожденно място още се съобщава, че е родом от с. Осеновлаг до Своге край Стара планина, също и в с. Косача Пернишко, според други е родом от Лозенградско или Малкотърновско в Странджа. Като много млад убил турчинсе , който откраднал любимата му – той я спасил и избягал през Бяло мре в Гърция, където срещнал със  Спирос , негов побратим, който го научил на рибарство и мореходство. Двамата събрали дружина, станали корсари и първоначално се занимавали с пиратство, в района на Цариград, Спироси с  Емин ага започват хайдутлука като помагат на бедните. Като хойдутин и войвода на Вълчан бил много популярен и хайдутувал из целите Балкани. Реално съществуващата личност Вълчан бил подпомаган и от четата на небезизвестния Стоян вйвода. Четата на Вълчан действала най-вече по пътя Цариград - Виза - Силистра, откъдето минавали търговските кервани, богатите османски чиновници и търговци. Четата често слизала и в околнностите на Чорлу, нападала османски хазни и османски насилници. Вълчан станал легендарен с това, че закрилял бедните и изтерзаните, независимо от това дали те са били българи или турци. Парите раздавал на бедните или ги закопавал за закупуване на оръжие и за подготовка на всенародно въстание. Вълчан войвода като легендарна личност е бил възпят в много народни песни от района на Източна България. В тях, както например в сборника от народни песни на братя Миладинови се изтъквала смелостта и подвизите му. Пак според преданието в неговата чета или дружина отива и поп Мартин войвода, чиято съпруга заради ненагледнната й хубост е била отвлечеа в харема на русеннския паша. Впоследствие поп Мартин заедно с Вълчан войвода организират убийството на същия този паша”.

            Вълчан войвода от много години  е   изключително популярен сред иманярите. Сътворени и измислени за него са не само легенндите за подвизите му, но и за скритите и закопани от него съкровища. Така например, според П. Р. Славейков, Вълчан войвода накрая е бил заловен от леденишкия спахия Ахаладолу, след което съдбата му вече е неизвестна. Тогава войвода на дружината става силната и красива българка Рада. Ето част от едно предание за Вълчан:

            "...До есента той бродил от Варна до Одрин и където минел, славата му се увеличавала. Султанът издал ферма, като обявил десет хиляди гроша награда за главата му. На другата годиа той съобщил на всичките си воеводи на чети на връх Гергьовден да се съберат на римското кале на Големия Станчов полугар. Там Вълчан изкопал голям камък - голямо каменно кресло. Около креслото издълбал 72 дупки за знамената на по-малките чети - на брой 72 и за 7-те чети, водени от жени-войводи. А най-отгоре на камъка стояло знамето на Вълчан - СИВ РИС НА СИН ФОН! Като се събрали всички воеводи и четнии, Вълчан дал заповед всяка година те там по същото време да донасят десятъка от обирите на хазните. Това била в името на идеята да се съберат пари за освобождението на България.

            За да всее смут в турците, Вълчан войвода решава Вълко от Асеновлак да носи името Вълчан и му дава каменоделец, който да изкове същите като неговите знаци. Същото име Вълчан дал и на Петър войвода от Горна Джумая. След като им дал новите имена, завързал им очите и ги водел в една пещера, наречена Общата маара. Там им отвързвал очите, пред огромните натрупани богатства, Те виждали там, като в приказката за Али Баба и Сезам, окачени на телове златни и сребърни огърлици и други накити, щитове, шлемове и ризници, направени от злато, седла и оръжия, обточени със скъпоценни камъни...В една от пещерите на Калето дори Вълчан войвода уредил лечебница за пострадалитеу и ранени хайдути...

         Предания за народния герой Вълчан Войвода, записани от българския гражданин Борислав Величков визират скривалища в пещери, като техните описания в народните песни се оказват много точни. П. Р. Славейков пише, че Вълчан войвода е бил заловен от леденишкия спахия Ахаладолу, след което съдбата му вече е неизвестна. Тогава войвода на дружината става силната и красива смела и невероятно умна българка Рада от село Качица. Част от преданията за народния герой Вълчан записва освен Аяпов и българският гражданин Борислав Величков като най-интересното в тях е, че той изписва точни тези пасажи в повествованието, в които става дума за скривалища. На практика според иманяри, тези негови описания били много точни както и описанията на някои от пещерите – скривалища, за които се говори в народните песни. Описанията дори в преданията се оказали впоследствие много точни. Говори се, че има скрити документи, в които се цитира, че парите за построяването на сградата на Софийския университет били дарени лично от Вълчан войвода, чрез двамата братя общественици от миналия век - Евлоги и Христо Георгиеви.

От документи, донесени тайно от Турция от г-н Мустафа Акифов - български турчин, който е бил в Измир през 80-те години на миналия век стана ясно, че Вълчан е бил изключително образован за времето си българин. Той говорел и пишел на седем езика. Имал невероятни познания и умения в древните бойни изкуства на които обучавали монаси по нашите манастири по тертипа на изкуствата, преподавани в Шао Лин. С помощта на приятеля на Мустафа Акифов от Стражица, фотографът - журналист Костадин Марков, който днес е покойник, е  заинтригувал ексминистъра на културата на Република България - Георги Йорданов. Акифов му представил копия от оригинални турски документи, описващи място в района на Змейкале, в село Копривец, Русенско, където Вълчан скрил турска хазна - бели меджидии - общо над 6 тона злато. В документите се споменавало, че много дълбоко в земята, /на дълбочина повече от 30 метра в скали/, в района на Калето, Вълчан воевода закопал турска хазна. При проведените проучвания на документите от компетентни археолози се оказало, че описаните капани, както и мястото, фиксирано в един от тях действително съществували. Дори по време на разкопките през 80-те години на нашия век е било документирано по твърдения на журналиста Марков, че е загинал човек, ангажиран за работа на обекта на разкопките, който по непредпазливост не обърнал внимание на един от описанинте капани. Впоследствие проучванията и разкопките на мястото на обекта Змейкале в село Копривец били забранени. Знаително по-късно в мандата на министър Елка Константинова, /времето в което тя оглавяваше културното ни министерство/, журналистът Марков разказвал, че от разговорите си с нея останал с впечатлението, че г-жа Константинова нямала абсолютно никаква представа, че подобен археологически обект е съществувал.... Документацията тогава просто се “била  изпарила”...по един странен тайнствен начин. Дали отново ще бъдат намерени следите на документите, донесени от Турция и легендарната хазна със злато, която и иманяри от десетилетия нищят в този край - Времето ще покаже...

Що се отнася до личността на Валчан войвода, в легендите се разказва, че всички хазни обирал с ищях, кеф и ум и затова събирал несметни богатства в много пещери на България. Образът му е описван като символ на герой, прочут и известен, но не само като майстор-обирач на хазни, а и като народен закрилник. Така Вълчан войвода придобил най-вълнуващите човешки черти, характерни за българските хайдути - народни закрилници. В този смисъл личността му се превръща в еталон за безстрашен юнак, от какъвто народът ни се е нуждаел по време на робството. Затова в песните и преданията почти навсякъде на Вълчан войвода се приписват всички достойнства и качества, необходими за един положителен народен герой. Де факто митичната му личност е олицетворявала народния стремеж към свобода и уважение пред силната. Преданията за свободолюбивата и властна личност на Вълчан го превръщат в необходимия национален герой – този, от който поробена България векове наред се е нуждаела.Така песните, приказките и легендите за скритите в безкрайно дълбоките морски пещери на Странджа Вълчанови съкровища омайвали, привличали и плашел Вълчан войвода е реална историческа личност. Хайдутувал е през ХVIII век. За негово рожденно място спрягат....7 различни места, включително и село Вълковия в Западните покрайнини /сега територия на република Сърбия/.

 Според други твърдения, Вълчан войвода е бил роден в с. Паспалево, Лозенградско. Водил дружина  в района на Странджа и Стара планина. Вълчан подпомагали хайдутите на небезизвестния Стоян войвода. А четата на Вълчан действала най-вече по пътя Цариград - Виза - Силистра. Оттам  минавали търговските кервани, богати османски чиновници и търговци. Аверите на Вълчан често слизала и в околностите на Чорлу, нападали османски хазни и османски насилници. Така Вълчан се прочул. Заради хубостта си станал легендарен и с факта, че закрилял бедни и изтерзани и българи и турци. Парите раздавал на бедните. Друга част закопавал за закупуване на оръжие и за подготовка на всенародно въстание. Народните песни в сборника на братя Миладинови възпяват мъжките му качества, смелостта и подвизите му. Според старинно  предание, в неговата чета отишъл и легендарният поп Мартин. Поп Мартин войвода бил силно кахърен от факта, че неговата булка заради ненагледна хубост била отвлечена в харема на русенския паша. Впоследствие поп Мартин заедно с Вълчан войвода организирали убийството на същия този паша.

Ето и още един фрагмент от  предание за Вълчан:

“...До есента той бродил от Варна до Одрин и където минел, славата му се увеличавала. Султанът издал ферма, като обявил десет хиляди гроша награда за главата му. На другата година той съобщил на всичките си воеводи на чети на връх Гергьовден да се съберат на римското кале на Големия Станчов полугар. Там Вълчан изкопал голям камък - голямо каменно кресло. Около креслото издълбал 72 дупки за знамената на по-малките чети - на брой 72 и за  7-те чети, водени от жени-войводи, сред които най-гиздава и смела била Рада войвода     от  търновското село Качица. А най-отгоре на камъка стояло знамето на Вълчан с инигнии - СИВ РИС НА СИН ФОН! Като се събрали всичките му воеводи и четници, Вълчан дал заповед всяка година те там по същото време да донасят десятък от обирите на хазните. Това било, в името на идеята да се съберат пари за освобождението на България. Така за да всее смут в турците, Вълчан войвода решил Вълко от Асеновлак да вземе неговото име - името Вълчан. Тогава накарал един каменоделец да изкове същите като неговите знаци. Със същото име Вълчан, истинският Вълчан войвода кръстил и Петър войвода от Горна Джумая. След като благословил аверите си с новите имена, завързал им очите и ги завел в една пещера, наречена Общата маара и там им отвързвал очите. Там те видели огромни богатства като в приказката за Али Баба и Сезам. Върху еленови рога отново вътре в пещерата, окачени на телове висели златни и сребърни огърлици, накити, щитове, шлемове и ризници, направени от чисто злато. Пещерата била пълна и със седла и оръжия, обточени със скъпоценни камъни...

В  друга от многобройните си дворци - пещери на Калето, Вълчан войвода уредил лечебница за ранени хайдути

Но Вълчан от две столетия насам е най-популярен вссред иманярите и те знаят десетки легенди за закопани от него съкровища. Сътворен е дори и химн, посветен на Вълчан, има и специални ритуали, които се изпълняват при търсене на скрити от Вълчан съкровища.

Докато работех като преводач и пазител н Националния исторически музей при проф. Божидар Димитров по една програма за временна трудова заетост, в навечерието на Милениума, иманяри, които редовно посещаваха музея докато той се помещаваще в сградата на Съдебната палата в центъра на София ми разказаха доста неща. Така например на  югоизточния край на Сакар планина, в местността Дервиш тепе в много , много стари времена съществувало голямо кале, под което имало подземие с тунели, стигащи чак до морето.Иманярите влизали там и констатирали, че тунелите съществуват, но от съкровища нямало и следа....Според преданията в ниши на някои от тунелите били складирани злато, сребро и скъпоценни камъни, а на запад от Тополовградското с. Устрем, за известният Хайдушки Устремски манастир „Света Тройца”се разказва как през турско по този път за Одрин, покрай река Тунджа минавали турска хазна и турска поща. Хайдутите на Вълчан издебвали керваните в местността Даркая, намираща се  в района на манастира, изземвали златото и парите и ги криели в пещера, чийто отвор бил замаскиран доста нависоко в скалите. За да внесат там златото и товарите се изкачвали най-смелите и най-чевръстите. Това били първите ни катерачи в стил алпийски десциплини...

Иманярите разказваха още и, че по едно и също време са заедно с Вълчан са хайдутували Христо Войвода, Каракольо, Индже и поп Мартин. През турско манастирът бил опожарен и унищожен, но в него малко преди да се случи това известния Христо войвода като достигнал пределна възраст там станал послушник. Тогава дружините на известните воеводи Кара Кольо, Индже и Вълчан съградили на същото място нов манастир. След смъртта на Христо воевода, който приютявал побратимите си през тежките и сурови зими, четниците и на Индже и на Вълчън положили кретва на гроба ба му за вечна вярност към делото. Направили плоча, върху която изписали монашеското му име – Хрисант за която се твърди, че се пази и до днес в манастирската черква. И когато иманяри търсят съкровища – непременно трябва да отидат и постоят на гроба на дядо Хрисант, а поверието е, че през нощта щели да сънуват точните места и нишаните, както и опасностите, които следвало да преодолеят при търсенето на съкравища.

      Съществуват документи, в които се цитира, че парите за построяването на сградата на Софийския университет са били дадени лично от Вълчан войвода и дарени чрез двамата братя общественици от миналия век - Евлоги и Христо Георгиеви.

            Според г-н Мустафа Акифов , Вълчан е бил изключително образован българин, който е говорел и пишел на седем езика. Имал е и необикновенни познания и умения.

            С помощта на приятеля на Акифов, фотографа - журналист Костадин Марков, Акифов интригува ексминистъра на културата на Република България - Георги Йорданов, представяйки му оригинални турски документи, описващи място в района на Змейкале в село Копривец, Русенско, където Вълчан много дълбоко в земята, /на дълбочина повече от 30 метра в скали/, в района на Калето бил закопал турска хазна. При проведените проучвания на документите от компетентни археолози се оказало, че описаните капани, както и мястото, фиксирано в един от тях действително съществуват. Дори по време на разкопките през 80-те години на нашия век е документирано, че е загинал човек, ангажиран на обекта на разкопките, който по непредпазливост не обърнал внимание на един от описанинте капани.

            Впоследствие проучванията и разкопките на мястото на обекта Змейкале в село Копривец били забранени, а във времето на мандата на министър Елка Константинова, /времето в което тя оглавява културното ни министерство, се оказало, че г-жа Константинова дори нямала никаква представа, че подобен археологически обект е съществувал. Документацията просто се "била  изпарила"...по един тайнствен начин. Дали отново ще бъдат намерени следите на документите, донесени от Турция? Времето ще покаже...