Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.01.2013 22:19 - САГА ЗА НЕДОПИСАНАТА ИСТОРИЯ НА ДИСИДЕНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ - 25 години НДЗПЧ І ЧАСТ
Автор: souroujon Категория: Технологии   
Прочетен: 3822 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.01.2013 22:20


САГА ЗА НЕДОПИСАНАТА ИСТОРИЯ НА ДИСИДЕНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ
image
  25 ГОДИНИ ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА НДЗПЧ /Независимо дружество за защита правата на човека/  І ЧАСТ АМОК ПО ЕДНА ФРЕНСКА ЗАКУСКА, НЕЖНИТЕ РЕВОЛЮЦИИ НА СОЦПАКТА И ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА НДЗПЧ Събра, състави и написа по документи журналистката Анна ЗОГРАФОВА – член на УС на НДЗПЧв периода 1989-1990 г   Снимка – ляво матинето на Франсоа Митеран с българските интелектуалци 16.01.2013 г. София На 16 януари се навършиха 25 години от създаването на Независимото дружество за защита правата на човека - НДЗПЧ – първата и единствена международно призната некомунистическа организация  в България преди 10 ноември 1989 г. станала член на Международната федерация за човешките права със седалище Париж. Днес – 25 години по-късно страната ни заема едва 42-ро място в листата за човешки права и свободи. Това са актуални данни от изследваните общо 123 страни, публикувани в Брой Първи на съвместното издание "Световен индекс за човешката свобода" на канадския институт "Фрейзър" и германския "Либерален Институт", отпечатани с подкрепата на американския институт "Катон". Оценяването за България според изданието индикира недостатъчно гарантирана лична сигурност – нещо, което зависи от насилието, кражбите и престъпността както и от несигурността по отношение на свободата на словото, печата и независимостта на медиите. Оценките, дадени за България зависят също и от нюансите на враждебност към ксенофобските прояви и от нетърпимостта по отношение на някои религиозни права и деноминации. Тук е мястото да отбележим, че след 10 ноември в Дирекцията по вероизповеданията към МС  у нас са регистрирани официално над 140 деноминации. А изводът е ,че и днес – 25 години по-късно проявите на насилие, подкопаващи личната свобода; високата корупция, неспазването на правата на лишените от свобода и в психиатриите, неспазването на договорите, намаляващи икономическата свобода продължават да бъдат сериозен проблем за Република България. Това на практика означава, че все още има какво да се желае и има достатъчно поле за действие за членовете на дружеството. Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) действително е първата независима антикомунистическа организация в България след 1947 г., ситуирана на 16 януари 1988 година като датата съвсем не е случайна. Известно е, че на същата тази  дата през 1969 година се самозапалва чешкият студент Ян Палах знак на политически протест срещу съветската окупация на Чехословакия. През август 1968 войски от Варшавския пакт нахлуват в Чехословакия заради реформите на премиера Александър Дубчек като събитията остават в историята, оповестени с наименованието „Пражка пролет”. Последствие от всичко това са и реакциите на чешките студенти, в това число и на самия Ян Палах. Няколко чехи извършват самоубийствени актове, като символ на жертва срещу нашествието. Протестите на студентите са записани със златни букви в историята на демокрацията на Чехия. Известно е и, че погребението на Ян Палах инспирира масови протести срещу окупацията и само месец по-късно на 25 февруари 1969 г. още един друг чешки студент Ян Зажич се самозапалва като умира на същото място, където се е самозапалил Палах.Примерът на Зажич следват още няколко студенти между които и Evžen Plocek в Jihlava., в В България дисиденти могат да бъдат наречени някои бивши политзатворници. Терминът Дисидент (от лат. dissideo) е бил познат преди векове, но е имал друго съдържание – обозначавал е идейните различия и борбите в лоното на християнската църква. През средните векове в Европа назовават дисидент всеки отстъпник от вярата и всеки еретик. След Реформацията понятието става синоним на несъгласие с господстващото вероучение, а от края на 60-те години групи граждани от Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, ГДР открито заявяват своето несъгласие с господстващата доктрина на съветския държавен социализъм и те биват наречени от западните наблюдатели дисиденти. Такъв е писателят Солженицин. Такова формирование е била и Санкт – Петербургската група „Памят”, представители на която представиха през 1989 г. нейния Устав, донасяйки го в къщата на Ламартин вПловдив. Българскияг Нелсън Мандела - политически затворник № 1 на България” – Илия Стоянов Минев, голям масон и колега от колежа във Франция на изключителния политик и приятел на България Франсоа Митеран, Едуард Генов, Петър Манолов, Д-р Константин Тренчев, отец Благой Топузлиев, отец Димитър Нончев Амбарев от Пловдив, Милчо Попов, Катя Маркова, Стефан Вълков, Цеко Цеков, Иван и Златка Янкови, Петрана Стоева, Коце Иванов, Пламен Станчев и Луиджи Росито от София, Григор Божилов, отец Христофор Събев и други учредяват дружество, чиято основна цел е защита правата на българските граждани във времето на тоталитаризма. Същевременно времето е такова, че НДЗПЧ се ангажира официално първо и със защита правата на българските мюсюлмани. Така на 11 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). Церемонията по учредяването на НДЗПЧ се извършва в присъствието на съпругта на Илия Минев, наричана от всички леля Ангелинка и на още 40 души. Идеята на Илия Минев по ситуиране на Дружеството за защита правата на човека обаче възниква още докато той пребивава в затвора. В периода 1984-1985 Минев работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 година Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън както и до всички международни организации за защита на правата на човека, в което описва циничното нарушаване правата на българските граждани. Отново бива арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. След това остава под домашен арест в град Септември. На 15 септември 1988 г. отново обявява гладна стачка (продължила 63 дни), в защита на Петър Манолов към която се присъединява и най-младият член на дружеството - Пламен Станчев. Във всички документи на бившите служби на Държавна сигурност е отбелязано, че Илия Стоянов Минев през 1988 става председател и основател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ). Тук обаче е мястото да се спомене, че Дружеството има още недописана предистория, свързана с изпращането на прословутото открито писмо-апел до Конференцията във Виена, за преглед договореностите от Хелзинки. Това писмо е подписано на  19 декември 1986 година от Илия Минев, Цеко Цеков, Григор Симов, а в следващите дни и от - Стефан Савовски, Минка и Божидар Статеви и от Едуард Генов. Този документ се превръща в легендарен Апел, визиращ следното: "Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарните човешки права за всички европейски народи, като: право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност. Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване да изразява своите мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, Хелзингският процес няма да оправдае оказаното му доверие" . Този Апел е препратен до Виенската конференция чрез служители от посолството на САЩ в София. С изключение на Минка Статева и Румен Воденичаров, всички останали незабавно биват арестувани и затворени в Главно следствено управление, където ги разпитват месеци наред. Пламен Станчев – героят от «Нежната революция» на  България, който като Ян Палах обяви на 26/ срещу 27 август своя акт за самозапалване, през лятото на 1990 г. по това време е бил бит жестоко, с торбички с пясък в областта на бъбреците. Той е и остава най-младият член от създателите на дружеството и е бил ползван и като куриер. Репресивните структури на бившата ДС обаче в този момент на арести не са имали информация за Апела. Разпитвали са ги без да подбират средства. Чрез побой. Апелът е бил предаден и на журналистката от Радио «Свободна Европа» Румяна Узунова, която информира световната общественост за арестите в София. След  това Илия Минев отново за Енти път е поставен под домашен арест в дома си, в гара Септември; Луиджи Росито е изселен в с. Иваново – Силистренско, Григор Симов е изселен в Кайнарджа, Силистренско; Цеко Цеков е поставен под запрещение - без право да напуска родното си място, а останалите остават под наблюдение.  Дружеството  вече съществува, независимо от факта, че продължават да бъдат преследвани всички, участвали в изготвянето и препредаването на документите му в Радио «Свободна Европа».   Членовете на дружеството – НДЗПЧ винаги са били обект на постоянна тема в емисиите на Радио "Свободна Европа". Междувременно – в ЦК на БКП вземат решение / като властта в НРБ е реагирала "по същество" след предаването на Апела на НДЗПЧ във Виена/ и през м. март 1988 е създаден тенденциозно казионния Комитет по правата на човека, начело с Константин Теллалов.  На 3.11.1988 г.. в София е учреден и Клубът за гласност и преустройство в България като водеща фигура там изпъква проф. Николай Генчев. На 1 август Клубът връчва Петиция в Народното събрание, подписана от повече от 120 интелектуалци и журналисти, между които личат и имена на българските турци. В петицията изрично се настоява да се направи разследване за да се потърси отговорност от виновните за започналите изселвания на турците от България, а също техните права и имущесто да бъдат възстановени. В доклад на „Хелзинки Уоч” се посочва, че в годините 1988 – 1989 г. по време на „брутално потушаване на демонстрации на българските турци в България са били убити между 30 и 60 български турци. Вече през 1989 г. от същата организация се настоява пред Американския Конгрес да бъде отпусната специална хуманитарна помощ на Република Турция за да може тя да се справи с масовите изселвания на българските турци по времето особено на т.н. „Голяма екскурзия” от пролетта, лятото и есента на 1989 г. Междувременно на 15 ноември 1988 г. от 15 български турци, изпратени в Белене за съпротива срещу правителствената политика на Тодор Живков по асимилирането на турците е създадена Демократическа лига за защита на човешките права. В програмата на лигата се иска освен уважение на човешките права на турците в България и обща демократизация на политическия живот в страната. От Протокола при организиране на едно от несъстоялите се събрания на НДЗПЧ в Ихтиман  през м. декември 1988 г. става ясно, че на                                                 25.12. 1988 г. Независимото дружество за човешки права(НДЗПЧ ) се опитва да организира в град Ихтиман поредно общо събрание. За съжаление на мястото на срещата чакат служители от репресивния апарат на ДС на НРБ, които без разрешение от прокуратура и без никакви основателни поводи, служейки си със присъщото им насилие забраняват провеждането на събранието. Илия Минев отново е бил жестоко малтретиран от униформени старшини, които буквално са го влачили до влака и са го придружили до град Септември. Франкофонката Екатерина Маркова е била отведена в районно МВР от служители на ДС, където й е бил извършен обиск. По същото време са извършвани обиски на членовете и от софийската група на дружеството. Били са задържани и след това принудени да напуснат района: Зайнеп Ибрахимова, Ибрахим Кърпачев, Петър Манолов, Стефан Вълков, Орхан Пандурев, Стефан Савовски, Юсуф Хюсеинов, Борис Лафчев, йеромонах Игнатий от Батуновския манастир, Сабри Хамдиев, Иван Тодоров, Павел Стефанов и Димитър Томов, йеромонах Христофор Събев. Същият ден, 8 часа по-късно, дружеството се събира отново в повече от две трети от основния си състав и чрез тайно гласуване решава да избере за председател Илия Стоянов Минев от град Септември, живуш на улица Загоре №16, телефон 31 94, за Секретар – Петър Манолов, Пловдив, телефон 22-10-90. За Пълномощници в страната са избрани: за София – Павел Стефанов и Екатерина Маркова, телефон 54-85-37. За Варненска област – Зайнеп Ибрахимова, село Климент, телефон 3-84. За Русе – Сабри Хамдиев, телефон 53-798. За Михайловград – Цветан Златанов, град Мездра, телефон 63-50. За Асеновград – Стефан Вълков. Пълномощници на дружеството зад граница стават: Госпожа Минка Статева, Ню Йорк, САЩ. Господин Едуард Генов, Сан Франциско, САЩ. Д-р Христо Сватовски, Виена, Австрия. Господин Цеко Цеков, Виена, Австрия. По време на заседанието, при мистериозни обстоятелства е била открадната леката кола на активния член на дружеството Павел Стефанов. Други членове на НДЗПЧ са Огнян Цеков, Рут Леви, Марияна Петкова. Симпатизант на дейностите е и интелектуалката Лили Петкова. Зейнеп Ибрахимова, в качеството си на пълномощник и на координатор на НДЗПЧ е трябвало да се срещне с френския президент Франсоа Митеран при неговото посещение през януари 1989г. за да го запознае със ситуацията около българските мюсюлмани, но е арестувана от Държавна сигурност и на 3 февруари 1989 е експулсирана от България. Сложна е ситуацията и около Хасан Бялков и Али Стивасаров. От 1989 Зайнеп се устройва в Анкара. Доцент е и Доктор на филологическите науки. Впоследствие работи в Анкарския университет. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи, има издадена книга и участва като съавтор в различни сборници. Литературните й изследвания са свързани предимно с творчеството на Антон Павлович Чехов и на Йордан Йовков. Зайнеп е една от първите експулсирани правозащитници от НДЗПЧ по време на началото на старта на т.н. „Голяма екскурзия на българските мюсюлмани в Република Турция през 1989 г.     РАЗКАЗВА ЗАЙНЕП ИБРАХИМОВА:  „Бях избрана за представител на дружеството от Варненска област и в това си качество трябваше да се срещна с френския президент Франсоа Митеран като представител на насилствено асимилираното население в България. Някои членове на НДЗПЧ трябваше да се срещнем в Пловдив и оттам да заминем заедно за София. Но още преди да влезем в Пловдив, бяхме арестувани и задържани, точно тогава бе извършен и обискът в дома на Петър Манолов. Затова ние не можахме да се срещнем с Франсоа Митеран, а по телевизията за първи път беше предадено съобщение за задържани, които са бивши затворници, осъдени за престъпни деяния. След обиска на дома му и изземане на личния му архив, Петър Манолов обяви гладна стачка, която аз и братовчедите ми подкрепихме. Безсрочна гладна стачка тогава обявява и най-младият член на НДЗПЧ - младежът Пламен Станчев, в подкрепа стачката на Петър Манолов. Впоследствие Манолов бе екстрадиран заедно с цялото си семейство – със сина Маноло и със съпругата си Вери във Франция. - Докато всичко това ставаше, някои турци от съседни и далечни населени места, които благодарение на предаванията по радио “Свободна Европа” бяха чули за нас и научили от радиото адреса ни, започнаха да ни посещават и да изявяват желание да станат членове на дружеството. Разбира се, това не беше масово, а единични случаи. Населението на самото село Климент, което беше може би най-голямото село с турско население в Шуменско, в началото само наблюдаваше събитията и нашата съдба след такава открита дейност. Само наши роднини и изселници от Гоцеделчевския край и района Бабек поддържаха по-тесни връзки с нас. Но с течение на времето и местни жители изявиха желание да членуват в дружеството, което беше от голямо значение за нас. Понеже активистите от НДЗПЧ непрекъснато се експулсираха от страната, това можеше да се случи и с нас. Затова решихме да изберем резервно ръководство на Дружеството от Варненска област, което да ни замести, в случай на изгонване. Постепенно хората се увериха в безпомощността на ДС и желанието за членство непрекъснато нарастваше. Представители на ДС няколко пъти идваха в Климент и се опитваха да ни убедят да не дразним хората, които вече били свикнали с положението си на …побългарени”. Няколко месеца по-късно, през май 1989 г., ДС вече масово експулсира лидерите на етническите турци – около 5000 души. Зайнеп заявява в своите интервюто по западните медии, че тяхното експулсиране е било свързано с „намерението да ги отделят от района, който вече доста се беше наелектризирал”. Тя е била задържана и при опита на дружеството да се съберат в Пловдив, но след като ги освобождават, отново се събрат и дават интервю за Френската телевизия, където заедно с братовчед й Юсуф разказват подробно как е ставал начина на асимилиране на българските мюсюлмани. Те говорят и за дадените жертви, за живота за тези 7 години изселване както и за двете години в затвора. Френската телевизия излъчва на живо разказите на Зайнеп, а западноевропейските радиостанции също вземат отношение и започват да нищят въпросите около експулсирането на българските турци. Зайнеп счита, че от ДС са помислили, че ако ги експулсират, ще могат да се справят с най-активната част на турското население в започналата вече политическа борба, а именно местата, където НДЗПЧ е развивало своята дейност. Ето още фрагменти от разказите на ЗАЙНЕП БРАХИМОВА: „Бях отишла в Пловдив за среща с Петър Манолов, оттам минах през София, за да се срещна по негово поръчение с Блага Димитрова. Беше 1 февруари 1989 г. и в дома на известната писателка се запознах със съпруга й Йордан Василев, с Жельо Желев и с Деян Кюранов, всички те членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това беше една изключително плодотворна среща за мен. Вечерта си тръгнах с влака и на сутринта бях в Климент. Нашите две семейства вече бяха уведомени, че паспортите са готови и че трябва да напуснем незабавно НРБългария. След час-два, служители на ДС щяха да пристигнат с коли, за да ни закарат до Русе за експулсиране. Когато се качвахме на минибуса, по прозорците на съседските къщи беше пълно с хора. Те ни махаха. Изпращаха ни със сълзи в очите - искаха да ни видят за последен път. Разбирате ли – бяхме приятели. Бахме добри комшии. Вкъщи през нощта мнозина идваха да се сбогуват. Някои уж “случайно” минаваха, но най-много бяха децата, изпратени от родителите си. В Русе проверката ни продължи над 8 часа. През нощта ни настаниха в хотел, заключиха ни отвън и чак на другия ден ни качиха на влака за Букурещ, изчаквайки неговото потегляне. Не искахме да заминаваме, обаче бяхме спокойни за едно: оставили бяхме смели и всеотдайни заместници, които заедно с останалите членове на НДЗПЧ, непременно щяха да продължат борбата за извоюване на правата си, да работят за заклеймяване асимилаторската политика на българското правителство и неговите помощници и да си възвърнат не само имената, но и достойнството, което така варварски им беше потъпкано. По време на майските събития ние вече бяхме в Турция, но непрекъснато слушахме западноевропейските предавания на български. От тях следяхме развитието на събитията и понякога успявахме да се свържем по телефона с кореспондентите им. Първите бунтове бяха избухвнали именно в селата на община Каолиново и в Тодор Икономово, като насъбралите се бяха тръгнали от Пристое, (вече споменах за членовете на НДЗПЧ оттам, които бяха изгонени няколко седмици след нас и през Будапеща и Виена пристигнаха в Турция). Те минават през село Климент и умножавайки се по пътя с непрекъснато стичащи се от околностите хора, стигат до община Каолиново, където предявяват исканията си да им бъдат върнати имената. Вместо това обаче срещу тях се стреля и са дадени човешки жертви. Тези бунтове бяха вдъхновени от хората, които продължиха създадената от нас в рамките на НДЗПЧ организирана протестна група, коятоосъществи по-късно тесни контакти с Демократичната лига на Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер, подкрепяща ги по въпроса за предприемане на открити протести срещу потъпканите права на турците в България. Разбира се, тези първи протести бяха разгласени по всички западни радиостанции, (не трябва да се забравя никога огромната роля на работещите в тези предавания журналисти, особено и на покойната Румяна Узунова както и на безименните журналисти, нейни колеги от София, една от които работеше в Българската национална телевизиа). Протестите бяха продължени след това по много други места в Североизточната, а после и в Югоизточната част на страната. Но именно този район запали първата искра на откритите бунтове. Надявам се, че имената на тези хора ще станат известни и някога те ще заемат полагащото им се място в историята. Междувременно Дружество започва да развива дейност сред българските мюсюлмани и многократно се изказва в тяхна защита. В дружеството вече членуват освен Зайнеп Ибрахимова, Ибрахим Кърпачев, Сашо Стоянов и Анна Зографова от БНТ, Али Стивасаров, Хасан Бялков. През месец май жителите на Тодор Икономово излизат с лозунги и плакати „Да живее Горбачов, Долу Тодор Живков!”. Там се разиграват събития, в които е упражнено насилие над жители. Извършени са убийства, в отговор на което жители на Тодор Икономово отнемат живота на представител на властта. Набеждават за това български мюсюлмани. Жителите на Тодор Икономово се вдигат на БУНА. Отказват да разговарят с представители на МВР и искат среща с чужди журналисти. В рамките на Декадата на руската поезия и култура по същото време в Шумен гостуват руският писател, журналист и поет Вечеслав Казакевич, бившият министър на културата на Бурятия Баир Даугаров и грузинският драматург Шалва Порчхидзе. Техен преводач по линия на Съюза на писателите е активистката на НДЗПЧ - журналистката Анна Зографова. Делегацията обаче е конвоирана с две леки коли – лади, от цивилни въоръжени с пистолети и калашници служители от тогавашните спецслужби на Държавна сигурност. Оказва се, че изпращането на гражданите със съветски паспорти в Тодор Икономово е било съгласувано с представители на руското посолство в София.  Целта е  била да бъдат омиротворени страстите на жителите на Тодор Икономово за да бъдат спрени евентуални бъдещи кръвопролития. Междувременно целият район около Тодор Икономово е бил отцепен и блокиран от спецчасти като изселването е ставало поетапно. Започва се  изселването в т.н. кампания на „Голяма екскурзия в Турция”. Междувременно на членовете на делегацията става абсолютно ясно, че от селата през които пътуват от Шумен до Тодор Икономово всички вече са изселени. По пътя няма жива душа. Само животни. Колите минават покрай стресирани самотни домашни животни - крави, коне магарета, кокошки и патици, които безстопанствено тичат или се разхождат по шосето. А вратите и прозорците на голяма част от домовете в селата са заковани и селищата обезлюдени.  В Тодор Икономово гостите са посрещнати само от деца. С руски аленочервени пионерски връзки, които говорят и пеят на руски. Децата обаче, въпреки инструкциите на „чичковците от спецслужбите” през сълзи успяват да разкажат какво точно се е случило и кого са арестували. Става така, че именно децата успяват да предадат истината за събитията - какво се е случило с техните майки и бащи. Няма нищо по -искрено в този момент от този масов естествен детски протест, от разказите на руски, от сълзите в детските очи. Сега обаче, когато пиша тези редове бих искала да добавя - Всички ние – членовете на НДЗПЧ сме в дълг пред Зайнеп Ибрахимова. Пред нейната доблест и нейното родолюбие. Защото след 10 – ти ноември много от внедрените креатури си приписваха заслуги. А всъщност тя – Зайнеп остана мъченицата на НДЗПЧ, която развя знамето на истината. Помежду си я наричахме нашата Сан Феличе. Зейнеп” както е известно е име от арабски произход. Означава “скъпоценен камък”. А като словосъчетание (изафет) “зейн-у еб” означава “украшение за бащата”. Още като съвсем малка тя е слушала разказите за асимилаторската политика в царство България по време на Балканската война. За този страшен период от живота на двете си баби, станали свидетелки на насилие и убийства. Защото и двете и баби заедно със семействата си са са го преживели На въпроса на една журналистка, кога е бил първият опит за насилствена смяна на имената, който тя помни – Зайнеп отговаря така: - През 1964 година, едва 6-годишна, преживях това, което някога слушах като страшни приказки. Беше много студена зима и всички мъже избягаха в гората. В селото останаха само жените, старците и децата. Помня, че ходех самичка у баба ми по майчина линия и се връщах обратно, за да осъществявам връзката между двете семейства. Често виждах групи от непознати хора, които влизаха по къщите, по всяка вероятност, да търсят мъжете. Понякога в тези групи от непознати виждах да вървят към съвета и познати ми лица. Помня студа и страха, които бяха сковали всичко наоколо – и пътищата, и душите ни. За събитията в с. Корница се е писало много. Аз ще кажа само това, че когато през студената нощ на 28 срещу 29 март 1973 г. в село влязоха военни и милиция, аз бях на 15 години и моят вуйчо Хюсеин Карахалилов, (45-годишен, с 6 малолетни деца) беше убит пред очите ми на 50 метра от нашата къща (за съжаление, той не беше единственият). Същата нощ майка ми, аз и брат ми, (по-малък с две години) заедно с много други семейства, (почти всички жени и деца) бяхме насила изведени от къщи и изселени. По време на пътуването ни към най-близката гара на района си мислех, че ни водят на разстрел. Не знаехме дали баща ни е жив. Той дойде при нас в село Славовица, Плевенско, където бяхме изселени, чак след 10 мъчителни дни на тревога за неговата съдба. Семейството на чичо ми също беше изселено, но на друго място. Мисля, че тази нощ изселиха около 35 семейства от Корница, а след това и други. Вкъщи беше оставена само баба ми по бащина линия, тогава вече вдовица. - Тогава нашите имена не бяха сменени, дори и след близо петгодишно изселване. Но това не е последното ми сблъскване с асимилаторската политика. Ние живеехме вече в Североизточна България.  През 1982 година имах проблеми с милицията в Шумен, където бях студентка във ВПИ, защото отново поискаха от мен да си сменя името. Баща ми също беше викан в МВР – Толбухин. Понеже отказах, бях принудена да прекъсна следването си, това стана през юли 1982, а същия месец на баща ми организираха трудова злополука, при която той загина. - Не си сменихме имената. Но настъпи страшната зима на 1984/1985 г. РАЗКАЗВА ЗАЙНЕП ИБРАХИМОВА: „Отново се започна, този път станахме свидетели на най-мащабната насилствена кампания за асимилиране на всички турци, помаци и роми, изповядващи мюсюлманска религия. Отново не искахме да си сменим имената. Затова служителите на Държавна сигурност задържаха бащата на братовчедите ми Юсуф и Вахиде Бабечки – Хюсеин Бабечки, и го изпратиха в лагера в Белене, а двете семейства ни изгониха от село Фелдфебел Дянково, Толбухинско, поради което се установихме в с. Климент, Шуменско. Скоро след това аз, брат ми и братовчедите ми и още двама души от Толбухин бяхме осъдени на затвор, изселване и парична глоба. От двете ни семейства, общо 8 души, ненаказани останаха само майка ми, майката на братовчедите ми и техният брат, Кемал, който беше 15-годишен. Бел. Ред. Тук бих искала да добавя и името на още една млада интелектуалка – Нермин Ехлиман Мускафа – живяла в Каспичан. Тя е една от последните, чието име е било сменено насилствено. Затова е изгубила и първото си дете – от стресовата ситуация при разпитите и „убежденията”. Днес Нермин е майка на прекрасен син, но тя никога няма да забрави своята първа рожба – абортирана като курбан, в името на човешките права при смяната на имената. ЗАЙНЕП ИБРАХИМОВА:- Аз и братовчедка ми получихме по 2 години затвор и по 2 изселване, а брат ми и братовчед ми по 2 години и 4 месеца затвор и по 2 изселване. - След излежаване на присъдите, (най-напред аз, а след това брат ми), заминахме за определеното ни от съда място на изселване – с. Ботево, Михайловградско, а братовчедите ни в с. Черни връх, Михайловградско. Тук непременно трябва да подчертая, че тогава в този район във всяко село или община имаше най-малко по един изселник-турчин (или семейство). Представяте ли си какви са били мащабите на разправата с обявилите се открито против насилственото асимилиране. Някъде през първата половина на 1988 чухме по радио “Свободна Европа” за дейността на НДЗПЧ. Братът на Юсуф и Вахиде – Кемал (понеже ние нямахме право да напускаме селата), осъществи връзка с Димитър Томов и Цеко Цеков в Михайловград и поиска те да се заемат със защитата на нашите права, потъпквани години наред. Димитър Томов и Цеко Цеков обещаха да се заемат с нашия случай и ние изпратихме по Кемал данни за миналото си. Те ни обясниха, че в момента най-неотложна нужда от защита имат турците в България, че търсят контакти с това население, но срещат трудности и се сблъскват с недоверие и страх. Ето защо според Цеко Цеков и Димитър Томов ние сме хората, които биха могли да играят ролята на мост за достигане до тази част на населението, която спешно се нуждае от защита. Така ние станахме членове на НДЗПЧ и започнахме да работим за защита правата на турското, помашкото и ромското население. Помня, че някакъв чужд журналист трябваше да ни посети, за да вземе интервю от нас за живота ни, но Държавна сигурност предотврати тази среща, връщайки ни насила в с. Климент, Шуменско. Целта беше да не се допусне срещата, а освен това да се отдалечим от михайловградските ни приятели, които имат изключително голяма роля за създаването и дейността на НДЗПЧ. Обаче с това свое решение представителите на ДС много сгрешиха. Тук ние продължихме дейността си в НДЗПЧ и заради това на няколко пъти бяхме задържани от органите на МВР”. На 18 януари 1989 г. в дома на Марияна Златева в София се провежда среща на представители на НДЗПЧ, „Клуба за подкрепа гласността и преустройството в България” и Комитета за екологична защита на град Русе с цел да се постигне консенсус за обединяване на тези формирования и установяване връзки със западни ж,рналисти. В тази връзка започват следствени действия спрямо лица отНДЗПЧ и с цел недопускане на тяхно участие в мероприятия, свързани с пребиваването в България на Франсоа Митеран.
/С л е д в а/


Тагове:   анна зографова,


Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: souroujon
Категория: Технологии
Прочетен: 1466145
Постинги: 448
Коментари: 93
Гласове: 634