ИДЕИ, ЗАСЛУЖАВАЩИ ПОРИЦАНИЕ

Няма научен прогрес без идеен човешки замисъл, без неговото претворяване в реални действия. Идеята съвместява представата и понятието - мисловния образ за нещо. Нейната продуктивност е сложна задача, съобразена с много обществени условия. Колкото по-добре се познават те, толкова тя е по-съизмерима с последиците от нейната реализация. Тя не при всякакви обстоятелства може да бъде обективен критерий за състоятелността на идеята. Ако тя не съдържа достатъчно научни съображения и не отчита обективни реалности, нейната продължителност ще бъде краткотрайна и с отрицателни последици. Тяхното преодоляване забавя процесуално, показателно е за ненавременна превантивна реакция. Случайните хрумвания заслужават порицание, особено ако те са в отговорни области на обществения живот.

Такъв е случаят с огласеното в пресата намерение на Просветното министерство за премахване на проверяването и оценяването на знанията, уменията и навиците на учениците между първи и трети клас. Изумително със своята научна несъстоятелност е това предложение. Единственият аргумент за него, отразен във вестниците, е „учениците да не бъдат травмирани”.

Какво означава такава нелепа аргументация ?

Тя е равностойна на недопустимо професионално безхаберие. Тя е простима за обикновения читател на сензациите в пресата, но не и за ръководните среди, от които е сътворена „новаторската” идея.

Въпросът не е маловажен и се нуждае от неотложна научна дискусия.

Учениците не идват в училище, за да бъдат наранявани (травмирани), а да се обучават. Обучението е сериозна, изключително хуманна и дългосрочна дейност с отложен във времето ефект. Неговото основно предназначение е да научи учениците да се учат сами. Обучението не е развлечение. Часовете за отдих, прекарани в спортните зали, на стадиони, в киното, в театъра, пред телевизора или компютъра, на разходка или в развлекателни ученически заведения, имат своето място в живота на учащия се, но те не подменят същността на обучението. Тя е отразена от педагогиката – наука с многовековни традиции. Родоначалникът на дидактическата наука – Ян Амос Коменски (1592-1670) пише своята „Велика дидактика” през 1632г.(издадена през 1657г.). Насловът й е: „Изкуството да се обучават всички на всичко е велико изкуство, а теорията за него – Велика дидактика”.

Вероятно тази истина не е приета от някои ръководни дейци на българското образование, щом са възможни такива нелепи идеи за предстоящите реформи в обучението. Педагогиката (дидактика и теория на възпитанието) е характеризирана от видни нейни представители като „най-диалектичната наука”. Свойството й да се развива интензивно я прави пригодна да решава резултатно съвременните проблеми на обучението и възпитанието. Съществено условие за успешни реформи е теорията на педагогиката да се познава задълбочено от дейците на образованието. Това рядко се случва.

В разглеждания случай предложенията, които се правят, са в разрив с основни изисквания на дидактиката и доцимологията (научна област, отнасяща се за проверката и оценката на знанията, уменията и навиците). Този метод на обучението изпълнява функции, без които то се обезличава процесуално-дейностно и организационно-функционално. Контролът над интелектуалната дейност на учениците в урока е основата, върху която се разгръща педогностичната тенденция на обучението. Ретрогростиката, диагностиката и прогностиката очертават целите на индивидуалния подход. Дидактическата диагноза не е обикновено отразяване на личностно състояние. Тя е професионална дейност, която съобразява обема на информацията, приета от индивида, нейното осмисляне, прилагането на някои нейни елементи на практика, както и въздействието й върху ценностните ориентации на личността. Педогностиката проявява своите дидактически стойности разностранно и продължително. Лишена от системен контрол и оценка на резултатите от предизвикателствата на преподаването, нейното съществуване е невъзможно. Разновидностите на оценяването непрекъснато се осъвременяват и целят неговото обективизиране, а не отричане на стойностните му дидактически измерения (както това се проектира в предстоящата реформа). Не съществуват разумни доводи основополагащото съдържание на обучението от първи до трети клас по четене, писане и смятане да бъде обезценено, като се премахнат оценките за неговото усвояване. Не е за пренебрегване силно изразената емоционалност, съпътстваща ученето в този възрастов период, поради което учениците се нуждаят от непрекъснати морални и материални стимули, базиращи се на получените от тях оценки. Съпътстващият оценката стимулиращ елемент е средство, чрез което се катализира нейния възпитателен ефект. Омаловажаването му е дидактически наложил се пропуск в настоящия момент. Всички успехи в ученето на учениците подлежат на оценка и стимулиране – включително и най-незначителните (изисква го процесуалната особеност на обучението).

За отличниците стимулирането трябва да бъде щедро изразено. Укрепването на авторитета и примера им за подражание е принципно дидактическо начало. Наричането им „зубрачи” е малокултурна проява, която изисква колективни разяснения и порицания. Имената на всички отлични ученици (от първия до последния клас) да се отбелязват в „Книга на отличника” – задължителна за всяко училище. В края на учебната година да им се изказва благодарност със заповед на директора на училището. Пренебрегването на материалните награди означава по същество омаловажаване на системния им интелектуален труд (сега всички отличници получават ежемесечно унизителни 20 лева, от които някои от тях се отказват в знак на основателен протест). Заслужено е отлично усвояващите образователното съдържание ученици да получават  месечни стипендии, чийто размер да не бъде по-малък от 100 лева. Учениците от горните класове с отличен успех по всички учебни предмети биха могли да ползват безплатни екскурзии в страната и чужбина.

Очевидно, порицаваната интерпретирана идея е по същество започване на училище след 8-годишна възраст. Това закъснение на периода на обучението не се допуща дори в страни, които нямат толкова много положителни образователни традиции както в България. Отсрочването на началния етап на действителното обучение с утвърдените му научни особености допринася  за натрупване на достатъчен негативен познавателен опит. Неговата неправомерност се изразява в безотговорност, в бездействие, в недисциплинираност, в незадълбоченост и фрагментарно учене, в нерегулираност на действията, в предпочитания към незадължителното изискване. Някои техни проекции съхраняват отрицателното си влияние като продължително последействие.

Респектираща обосновка на вкуса към преобразователски идеи трябва да се търси в задълбочени научни познания по педагогика. Който не ги притежава, би било добре да се въздържа от „оригиналнечене”. То заслужава само порицание.

И още само няколко авторови мисли върху идеята за задължителен целодневен престой на учениците от началната училищна възраст в училище:

·        Липсват реални  психо- хигиенни  условия за това;

·        Според съвременните изисквания реализацията на тази идея е скъпо струваща;

·        Материалната база на сега действащите незадължителни занимални е повече от нищожна, за да осигури съдържателен дневен режим;

·        Задължителният му характер няма разумни основания. Целодневно могат да остават в училище само учениците, които желаят това и чиито родители дълго отсъстват от дома. Изкуственото отчуждаване от семейните условия на живот и родителски грижи е вредно за развитието на специалните дарби и способности;

·        То е посегателство над индивидулността на личността.

Ето защо се налага детайлизиране и по-дълбоко осмисляне на идеята за целодневен задължителен престой в училище. В сегашния й вид тя заслужава порицание.

  София, 06.04.2011г.        Проф. дпн Р. Бабалова

  СУ„Св. Климент Охридски”