Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Блогрол
Постинг
18.02.2011 11:58 -
ПРEДИ 30 Г. ВАНГА Е ЗНАЕЛА, ЧЕ КОНЧИНАТА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА Е НЕИЗБЕЖНА.ЗА ТАЙНИТЕ НА ЕДИН ПРЕВРАТ И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА С АНУАР САДАТ
ПРОРОЧИЦАТА ВАНГА ЗНАЕЛА ЧЕ КОНЧИНАТА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА ПРЕЗ 1981 г. Е НЕИЗБЕЖНА
ЗА ТАЙНИТЕ НА ЕДИН ПРЕВРАТ И ЗА ГРОБНИЦАТА ВРЕМЕТО НА ФАРАОНИТЕ В СТРАНДЖА
СМЪРТТА НА БЯЛАТА ДАМА - ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ, В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР
Автор: Анна Зографова
Людмила Живкова - авторска графика - Анна Зографова
“Тежка тайна дреме над имената, които така бързо организираха галерията за чуждестранно изкуство с народна пара и засенчиха другите страни от Европа, създавали своите сбирки цели столетия. Жалък е опитът да бъдем излъгани с делото, водено през 1982 г. срещу Живко Попов, Кръстю Мутафчиев и още двама техни съпроцесници” - така пише в мемуарите си частният детектив Богдан Кръстев, разследвал загадъчната смърт на тогавашната първа дама на НРБ, министър на културата и дъщеря на на Тодор Живков. Днес тридесет години след фаталната дата на смъртта на Людмила Живкова продължаваме да си задаваме множество въпроси. За кончината на тази легендарна жена, която остана недоизяснена и неразкрита знаят малцина. Може би най-потърпевш е някогашният й верен велможа - бившия главен секретар на служба “Културно наследство” и дипломат от кариерата Кръстю Мутафчиев. Той излежа присъда, в името на един неосъществен преврат и заради една…. Гробница?! Всичко това звучи като приказка. Но приказката е много страшна. През 1985 г. тогавашният министър на Вътрешните работи на НРБ, генерал Димитър Стоянов, който е историк, предлага на Мутафчиев /вече е в зътвора/, да продължат заедно проучването на тайнственото място…?! И не само това. През същата година по нареждане на генерала е взривена прословутата скала на предполагаемия гробищен некропол, в района на Малко Търново. Традиционната наука, в лицето на мастити траколози и уважавани учени мълчи и до момента по въпроса, защо обектът все още не е проучен и не е разконсервиран?! Каква е истината знаят само хората, прочели пълната документация по строго-секретното дело “Живко Попов”, гледано при закрити врата при извънредно строги мерки за сигурност от военен съд през 1982 г., защото секретен раздел от самото дело бил посветен….само и единствено на…. ГРОБНИЦАТА?!! Известно е, че и материалните доказателства за съществуването на гробницата били иззети от тогавашната ДС и са били държани в секретен сейф в бившето Главно следствено управление на ул. “Развигор” № 1 като за тах е знаел генерал Леонид Кацамунски, братовчед на Светлин Русев. Според официалните данни до 1981 г., НРБ не е имала абсолютно никакви задължения към Запада Дълговете започват да се трупат едва след 1982 г., когато при един исторически Пленум на ЦК кормилото на държавата поемат Милко Калев Балев и генерал Димитър Стоянов, прочут с иманярските си мераци и страсти. По странен начин обаче датата на този пленум съвпада и с датата на процеса “Живко Попов” - 4 март 1982 г. Тогава много активно в България се разпространяват слуховете за готвен преврат срещу Тодор Живков. След заминаването на Живко Попов на работа като посланик в Прага, структурата на бившата служба “Културно историческо наследство”/КН - пряко подчинена тогава на Политбюро претърпява промени. Тя бива разделена на няколко направления. Паралелно с това е разделен и лимита за отпускането на средства по тези направления. Кръстю Мутафчиев написва Докладна записка до Людмила Живкова и до Петър Младенов, в която най-подробно описва промените, станали със службата след 31 май 1980 г. /датата до която Живко Попов е отговарял за същата служба/. Във въпросната докладна дипломатът Мутафчиев излага факти, че по много важни въпроси в служба КН, включително и финансови, нямало регламент за приемане на решения, което било наложително, предвид обстоятелството, че тези задачи били много и били свързани с официалното честване на 1300 годишнината на Българската държава. Людмила Живкова отговаря на Кръстю Мутафчиев като го уверява, че ръководители и разпоредители на направлението КН през 1981 г. оставали ТЯ, Петър Младенов и тогавашният министър на вътрешните работи генерала историк Димитър Стоянов. Разходите в служба КН следвало да бъдат одобрявани от тримата. Кръстю Мутафчиев не бил оторизиран нито писмено, нито устно, че може да одобрява разходи или да издава заповеди за командировки в чужбина и в страната. От документацията, представена след смъртта на Людмила Живкова на прокурорско - следствените органи е било видно, че приближеният на Людмила Мутафчиев не е подписвал никакви заповеди. Такива са били подписвани само и единствено от нея. Докладната на Мутафчиев до Людмила Живкова обаче не е била представена от прокурора на съдебното дирене по процеса “Живко Попов”, спретнат през м. Март 1982 г., 8 месеца след смъртта на г-жа Живкова. При настояването на Мутафчиев същият документ да бъде предоставен на следствието, тогавашният председател на съдебната колегия Милан Ангелов му казва:”Момче, тази докладна с нищо няма да ти помогне! Много лоша дата си избрал, Мутафчиев!” А денят бил 9 юни. Годината 1981 г. Датата напомняла за Деветоюнския преврат?! На 4 март 1982 г. стартира строгосекретният процес, известен като Дело № 1/1982 . Състав на Върховния съд на НРБ от 4 до 22 март 1982 г. разглежда наказателното дело с общ характер срещу група длъжностни лица за извършени присвоявания и валутни престъпления…”. В съобщението обаче е било пропуснато определението Военен съд. Днес от позицията на времето спокойно бихме могли да си зададем въпрос дали са били законни действията на т. н. “победители”? И тук Кръстю Мутафчиев допълва: “Аз съм цивилно лице. Никога не съм бил служител на МВР и на МНО. В случая, ако въобще трябваше да бъда съден, то трябваше да бъда изправен пред Градски съд и процесът да мине през нормални съдебни инстанции. И защо трябваше да се засекретява всичко?…” ЗАРАДИ ДАТАТА 9 ЮНИ 1981 г. , ЗАРАДИ БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР И ЗАРАДИ ЕДНА…ГРОБНИЦА?! Лицата, които знаят малко повече за този процес и за това, защо там се е споменавало името на Людмила Живкова са господата Светлин Русев, Богомил Райнов, генерал Боньо Трендафилов и тогавашният председател на съдебната колегия Милан Ангелов. По данни на Мутафчиев магистратите, участвали в процеса се обкичват с генералски лампази. Дело № 1 за 1982 г., известно като “Процеса Живко Попов” може би в много голяма степен би могло да осветли кой е имал интерес Людмила Живкова да не бъде жива… Какво обаче прави малко преди това все още живата първа дама на НРБ? През фаталната 1981 г. баба Ванга е знаела за предстоящата и кончина. Затова неколкократно я предупреждава да бърза със задачите. В рамките на първите 6 месеца мадам Живкова предприела неколкократни воаяжи до Рупите дори и с хеликоптер. Тя посещавала Ванга неколкократно между месеците януари и юли 1981 г. През януари Людмила заминава за Москва, където подписва план за културно сътрудничество между НРБ и бившия СССР за периода 1981 г. - 1985 г. “Това беше още един договор, озарен от рубинените звезди”, пишат в мемуарите за нея Светлин Русев и поетите Евтим Евтимов и Любомир Левчев. В Москва Людмила гостува и по повод съвещанието на културните министри на бившите соц.страни при което е имала таен и много специален разговор с тогавашния шеф на отдел “Култура” в ЦК на КПСС Пьотър Демичев. Нейни приближени продължават да твърдят, че поводът за това е бил изнасянето на Тракийското златно съкровище в Лондон. През февруари Людмила Живкова заминава за Индия за което я подготвят разказите на най-доверения й велможа и бивш дипломат, живял преди това един мандат в родината на Джавахарлал Неру. Това отново е съветникът й Кръстю Мутафчиев. По това време той е шеф на служба “Културно наследство” на пряко подчинение на Политбюро. Той е човекът, който свързва Людмила Живкова с художника Рьорих. По нейна специална покана през 1979 г. семейство Рьорих гостува в България. Тогава е удостоен с титлата “Доктор хонорис кауза” на Великотърновския университет. Рьорих подарява на България великолепни платна, чието местонахождение е неизвестно. За Индия Людмила се подготвя и чрез съветите на ерудита феномен с паранормални способности Кубрат Томов. Тя взема със себе си поета Левчев, писателя Пламен Цонев,/автор на “Спартак Олимпиеца”, “Орфей Прорицателя” и “Хомокосмикус”/ и парапсихолога проф. Лозанов. Пламен Цонев я посвещава в тайните на Бялото братство. Целта на последното пътешествие на Бялата дама в Индия е тя да бъде приобщена и към тайното братство на Упанишадите /Богоизбраните/, в чиито ритуали бива посветена в девствените джунгли на страната на бог Шива. Посвещението й в жречество и приобщаването към обществото на Упанишадите става по пътя на изпитания, с преодоляване на земните плътски сексуални страсти и желания и тя като бъдещ адепт тогава е трябвало да премине през изпитанието “очистване” на тялото и душата на което става свидетел личният й бодигард. В Индия Живкова е била посрещната от нейната духовна майка - Индира Ганди, която я ръководи по пътя на езотериката. Индира е не само държавният ръководител, но и жената, съчетала поста държавен глава, с тежестта и отговорността на задълженията й като ученичка на възпитаничката на Елена Блаватская - Анна Безанд. Людмила е искрена почитателка на древната индийска култура. Затова в Индия проявява дързост, стараейки се да проникне в свещените тайни и загадки на тази древна страна. Посещава “Златния храм”, Кулу. Задава много въпроси на Рьорих. По време на разговорите си с него в дома му, той й показва пазената от него реликва върху стената на спалнята - дипломата от Великотърновския университет, с която е удостоен като Доктор хонорис кауза. Разговарят за посланията на Махатмите, за записките на Елена Рьорих, касаещи най-старата история на България. Това са записки, които тя е водила докато съпругът й е бил при тях. Малко са посветените от нейния кръг, които знаят каква точно информация е получила Людмила при последната си среща с Рьорих в Индия. От Индия Людмила се завръща екзалтирана, но и крайно уморена. Умората е от приемите, беседите, а изтощението от прелитанията над огромни космически презокеански ширини както и от ритуалите на посвещенията и инициациите в Индия. Донася на баба Ванга информация за посвещението си в храмовете на Индия и армагани - полускъпоценни камъни. За Ванга Людмила е скътала в пазвата си свещена пръст от Шринагар и Кулу и живи дъхави цветя от Индира Ганди, а също и индийски подправки. Пророчицата сензитив усеща, че краят е близко. Кара я да бърза със задачите - идеята за Българския Лувър, “честване 1300 - годишнината на българската държава” , а и ТАЙНАТА ЗА НЕРАЗКРИТАТА ГРОБНИЦА ОТ ВРЕМЕТО НА ФАРАОНИТЕ, потвърдена й от махатмите в Индия, за която вече знаят корифеят на археолозите у нас проф. Александър Фол, Ванга и бившият й съветник Кръстю Мутафчиев. Тогава Людмила Живкова дава КАРТ БЛАНШ НА МУТАФЧИЕВ ЗА НАЧАЛО НА РАЗКОПКИТЕ. Обектът е близо до Малко Търново. В непосредствена близост, в района на “Мишкова нива” проф. Александър Фол също прави своите проучвания…. Людмила отлита за Мексико, където участва в церемонии, посветени на честване 1300 - годишнината на българската държава. Там е открита изложба на българския гений - художника Светлин Русев… През 1981 г. Людмила Живкова ходи почти винаги облечена в бяло. Всички я наричат Голямата бяла дама. Смъртта й съвпада с времето на визитата на Ханс Дитрих Геншер в България. Няма информация дали двамата са се срещали и какво са си говорили… На 20 юли 1981 г. състоянието на Людмила Живкова, която е преуморена от пътувания, мероприятия и задачи според лекарите рязко се влошава. Тя забелязва , че любимият й пръстен от тюркоаз, подарен й в Индия побелява. Знаещи силата на камъните казват, че това е сигурен знак за болест или смърт. Официално диагнозата й е мозъчен кръвоизлив, последван от тежки и необратими разтройства на дишането. Смъртта настъпва на 21 юли в 2 часа. “Кончината на Людмила Живкова е тежка и непрежалима за целия български народ. Нейният кратък, но изпълнен с кипяща творческа енергия и дела живот й отрежда достойно място сред най-изтъкнатите обществени и държавни дейци на страната”. Погребението: На поклонението плачеха стари жени и непознати, които отиваха да се простят с Людмила Живкова. Хиляди софиянци часове наред чакаха реда си за да поднесат последна почит и свежа китка с цветя пред саркофага в бяло, изложен в сградата на парламента. Подобно траурно шествие София не беще виждала от времето на погребението на цар Борис ІІІ. Тя - Голямата дама на Българиявинаги си е падала по царските погребения. В качеството на историк тя много подробно и дълго е изучавала ритуалите. Людмила Живкова е и автор на книгата за феноменалната Казанлъшка гробница. Тя бе погребана по царски, така както на нея би и харесало. Тук обаче бих желала да припомня факти и неща, на които не е обърнало достатъчно внимание. Чрез учредената на името на Людмила Живкова фондация, преименувана впоследствие в “Св. Св. Кирил и Методий”, посмъртно се осъществи лелеяната мечта на Живкова - създава се “Национална галерия за чуждестранно изкуство”. В предговора на каталога, издаден през 1981 г. от Комитета за култура, посветен на този мини български Лувър пише: “В нашата страна досега не е съществувала галерия за чуждестранно изкуство….и България е почти единствената страна, която не получи в наследство от стария режим дори една що годе оформена национална галерия…?! …Людмила Живкова създаде българска съкровищница на световното изкуство. Това нейно дело ще се разкрие тепърва в своята същинска величина. То е пример на героизъм в областта на културата. За него тепърва ще се пишат изследвания.” От колекцията днес е експонирана една съвършено незначителна част. Основните шедьоври - изящни произведения на индийското, западноевропейското, африканското и японско изкуство събират прах и продължават да се кътат в хранилища, защото “нямало място и площ за тях?!” Според официалната информация и спомените на експерта на галерията Олга Арсова, произведенията на изкуството са били закупувани от господата Богомил Райнов и Светлин Русев. Това става след смъртта на Людмила. Много педантично и майсторски господата събират и купуват картини, уникати, шедьоври като паралелно с държавната, създават и свои лични колекции. “Едва смогвах да заведа всички новопристигащи произведения, които бяха доставени от господата Богомил Райнов и Светлин Русев с нашите дипломатически самолети. Произведенията стигаха без каквато и да е документация. Купувани са с безотчетни пари…Покупко-продажбата е извършвана на четири очи - от една страна, продавачът - собственик, от друга - нашият представител, а навън е чакал държавният служител с безотчетните пари”. При откриването на Галерията за чуждестранно, очевидци още си спомнят, че същата тази дама, г-жа Арсова /дъщеря на уважаван финансит от еврейската банка “Геула”/, неколкократно предупреждавала народния художник Дечко Узунов ,/ тогава вече със склероза/, “да не би случайно да се изпусне и каже, че индийските огромни каменни релефи са на…руснаците?!” Кой е отпускал безотчетните пари за тези колекции и какви точно суми са изразходвани - не се знае. Едва на третата година след учредяването на галерията се създава и комисията от български експерти, оценяваща стойността на всяка една творба. Чак тогава господата Светлин Русев и бившият директор на фондацията Атанас Нейков започват да изготвят изрядна документация. В действителност не се знае на какви цени те са купували шедьоврите от индийското, западноевропейското, африканското и японско изкуство от тогава та дори и до днес… Пъзелът накланя везните към икономистите - интересно е да се знае колко милиарда долара тогавашни държавни пари са били похарчени? А как, кога и от кого са били събирани и закупувани художествените произведения, това също продължава да бъде пълна мистерия. Днес западни експерти оценители твърдят, че България притежава уникати и завършени колекции каквито Европа няма. Да, обаче същите тези колекции продължават “да отлежават” в прашните мазета или по-точно, в подземията на Българския Лувър, за които се говори, че са свързани и с тунелната система под София?! Така именно те - “приближените” , дълги години са се ползвали от привилегиите на постоянното присъствие в Антуража на Людмила Живкова. Те и днес продължават да се афишират като нейни приятели и фенове. Същите тези Господа успяват в начинанието да реализират идеите й. Те са пионерите на които се падна честта да организират всичко. Независимо какво е струвало това на българския народ. И затова съвсем неслучайно след погребението на Людмила през 1981 г. отново живо се заобсъжда личният и обществен живот на върхушката. Причината винаги е била една и съща - презумцията за огромна корупция. Някои от тогавашните партийни вождове дори говорели, че “се чувствали неудобно сред ръководители интелигенти като Светлин Русев, защото влоговете и спестяванията им, в НРБ банки, в сравнение с техните още тогава изглеждали мизерни”. По същото време са се влошили и отношенията между Тодор Живков и Светлин Русев. По същата причина. Ябълга на раздора била спряганата тема за корупцията в международната фондация “Людмила Живкова” както и в Галерията за чуждестранно изкуство. В пресата са цитирани данни за периода 1979 - 1989 г., от които става ясно, че Контролна комисия на СБХ, с председател Светлин Русев, не е пропускала да оглави нито едно жури на общите художествени изложби в страната, които били повече от 78 на брой. Съществуват публикации за факти, че в рамките на този десетгодишен период, художникът от приятелския кръг на Людмила е получавал средно годишно суми от порядъка на 40 000 и 60 000 тогавашни български лева, за откупени негови картини, минали през СБХ. По тази причина днес някои приближени и верни приятели На тогавашната първа дама на България Людмила Живкова са склонни да определят смъртта й на 21 юли 1981 г. като ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ, В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР Това вероятно е и карма. Тогава Людмила дава картбланш за създаването на Лувара ни на същите тези господа Богомил Райнов и Светлин Русев. В годината 1981 по странен начин съвпадат четири знаменателни събития за които пряко пред тогавашното Политбюро е отговаряла самата Людмила Живкова: честване 1300 годишнината от създаването на Българската държава; Случайната смърт на тогавашния египетски президент Ануар Садат, с когото Людмила е имала кореспонденция. Вероятно заради гробницата. Защото по същото време през 1981 г., в Египет френски екип проучва основно мумията на фарона Рамзес ІІ. Следва още един “случаен” факт - адресатът - Ануар Садат, президент на Египет е екзекутиран. И това става точно 77 дни след смъртта на Людмила Живкова. От кореспонденцията им….няма и помен?!!
Людмила Живкова - авторска графика - Анна Зографова
“Тежка тайна дреме над имената, които така бързо организираха галерията за чуждестранно изкуство с народна пара и засенчиха другите страни от Европа, създавали своите сбирки цели столетия. Жалък е опитът да бъдем излъгани с делото, водено през 1982 г. срещу Живко Попов, Кръстю Мутафчиев и още двама техни съпроцесници” - така пише в мемуарите си частният детектив Богдан Кръстев, разследвал загадъчната смърт на тогавашната първа дама на НРБ, министър на културата и дъщеря на на Тодор Живков. Днес тридесет години след фаталната дата на смъртта на Людмила Живкова продължаваме да си задаваме множество въпроси. За кончината на тази легендарна жена, която остана недоизяснена и неразкрита знаят малцина. Може би най-потърпевш е някогашният й верен велможа - бившия главен секретар на служба “Културно наследство” и дипломат от кариерата Кръстю Мутафчиев. Той излежа присъда, в името на един неосъществен преврат и заради една…. Гробница?! Всичко това звучи като приказка. Но приказката е много страшна. През 1985 г. тогавашният министър на Вътрешните работи на НРБ, генерал Димитър Стоянов, който е историк, предлага на Мутафчиев /вече е в зътвора/, да продължат заедно проучването на тайнственото място…?! И не само това. През същата година по нареждане на генерала е взривена прословутата скала на предполагаемия гробищен некропол, в района на Малко Търново. Традиционната наука, в лицето на мастити траколози и уважавани учени мълчи и до момента по въпроса, защо обектът все още не е проучен и не е разконсервиран?! Каква е истината знаят само хората, прочели пълната документация по строго-секретното дело “Живко Попов”, гледано при закрити врата при извънредно строги мерки за сигурност от военен съд през 1982 г., защото секретен раздел от самото дело бил посветен….само и единствено на…. ГРОБНИЦАТА?!! Известно е, че и материалните доказателства за съществуването на гробницата били иззети от тогавашната ДС и са били държани в секретен сейф в бившето Главно следствено управление на ул. “Развигор” № 1 като за тах е знаел генерал Леонид Кацамунски, братовчед на Светлин Русев. Според официалните данни до 1981 г., НРБ не е имала абсолютно никакви задължения към Запада Дълговете започват да се трупат едва след 1982 г., когато при един исторически Пленум на ЦК кормилото на държавата поемат Милко Калев Балев и генерал Димитър Стоянов, прочут с иманярските си мераци и страсти. По странен начин обаче датата на този пленум съвпада и с датата на процеса “Живко Попов” - 4 март 1982 г. Тогава много активно в България се разпространяват слуховете за готвен преврат срещу Тодор Живков. След заминаването на Живко Попов на работа като посланик в Прага, структурата на бившата служба “Културно историческо наследство”/КН - пряко подчинена тогава на Политбюро претърпява промени. Тя бива разделена на няколко направления. Паралелно с това е разделен и лимита за отпускането на средства по тези направления. Кръстю Мутафчиев написва Докладна записка до Людмила Живкова и до Петър Младенов, в която най-подробно описва промените, станали със службата след 31 май 1980 г. /датата до която Живко Попов е отговарял за същата служба/. Във въпросната докладна дипломатът Мутафчиев излага факти, че по много важни въпроси в служба КН, включително и финансови, нямало регламент за приемане на решения, което било наложително, предвид обстоятелството, че тези задачи били много и били свързани с официалното честване на 1300 годишнината на Българската държава. Людмила Живкова отговаря на Кръстю Мутафчиев като го уверява, че ръководители и разпоредители на направлението КН през 1981 г. оставали ТЯ, Петър Младенов и тогавашният министър на вътрешните работи генерала историк Димитър Стоянов. Разходите в служба КН следвало да бъдат одобрявани от тримата. Кръстю Мутафчиев не бил оторизиран нито писмено, нито устно, че може да одобрява разходи или да издава заповеди за командировки в чужбина и в страната. От документацията, представена след смъртта на Людмила Живкова на прокурорско - следствените органи е било видно, че приближеният на Людмила Мутафчиев не е подписвал никакви заповеди. Такива са били подписвани само и единствено от нея. Докладната на Мутафчиев до Людмила Живкова обаче не е била представена от прокурора на съдебното дирене по процеса “Живко Попов”, спретнат през м. Март 1982 г., 8 месеца след смъртта на г-жа Живкова. При настояването на Мутафчиев същият документ да бъде предоставен на следствието, тогавашният председател на съдебната колегия Милан Ангелов му казва:”Момче, тази докладна с нищо няма да ти помогне! Много лоша дата си избрал, Мутафчиев!” А денят бил 9 юни. Годината 1981 г. Датата напомняла за Деветоюнския преврат?! На 4 март 1982 г. стартира строгосекретният процес, известен като Дело № 1/1982 . Състав на Върховния съд на НРБ от 4 до 22 март 1982 г. разглежда наказателното дело с общ характер срещу група длъжностни лица за извършени присвоявания и валутни престъпления…”. В съобщението обаче е било пропуснато определението Военен съд. Днес от позицията на времето спокойно бихме могли да си зададем въпрос дали са били законни действията на т. н. “победители”? И тук Кръстю Мутафчиев допълва: “Аз съм цивилно лице. Никога не съм бил служител на МВР и на МНО. В случая, ако въобще трябваше да бъда съден, то трябваше да бъда изправен пред Градски съд и процесът да мине през нормални съдебни инстанции. И защо трябваше да се засекретява всичко?…” ЗАРАДИ ДАТАТА 9 ЮНИ 1981 г. , ЗАРАДИ БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР И ЗАРАДИ ЕДНА…ГРОБНИЦА?! Лицата, които знаят малко повече за този процес и за това, защо там се е споменавало името на Людмила Живкова са господата Светлин Русев, Богомил Райнов, генерал Боньо Трендафилов и тогавашният председател на съдебната колегия Милан Ангелов. По данни на Мутафчиев магистратите, участвали в процеса се обкичват с генералски лампази. Дело № 1 за 1982 г., известно като “Процеса Живко Попов” може би в много голяма степен би могло да осветли кой е имал интерес Людмила Живкова да не бъде жива… Какво обаче прави малко преди това все още живата първа дама на НРБ? През фаталната 1981 г. баба Ванга е знаела за предстоящата и кончина. Затова неколкократно я предупреждава да бърза със задачите. В рамките на първите 6 месеца мадам Живкова предприела неколкократни воаяжи до Рупите дори и с хеликоптер. Тя посещавала Ванга неколкократно между месеците януари и юли 1981 г. През януари Людмила заминава за Москва, където подписва план за културно сътрудничество между НРБ и бившия СССР за периода 1981 г. - 1985 г. “Това беше още един договор, озарен от рубинените звезди”, пишат в мемуарите за нея Светлин Русев и поетите Евтим Евтимов и Любомир Левчев. В Москва Людмила гостува и по повод съвещанието на културните министри на бившите соц.страни при което е имала таен и много специален разговор с тогавашния шеф на отдел “Култура” в ЦК на КПСС Пьотър Демичев. Нейни приближени продължават да твърдят, че поводът за това е бил изнасянето на Тракийското златно съкровище в Лондон. През февруари Людмила Живкова заминава за Индия за което я подготвят разказите на най-доверения й велможа и бивш дипломат, живял преди това един мандат в родината на Джавахарлал Неру. Това отново е съветникът й Кръстю Мутафчиев. По това време той е шеф на служба “Културно наследство” на пряко подчинение на Политбюро. Той е човекът, който свързва Людмила Живкова с художника Рьорих. По нейна специална покана през 1979 г. семейство Рьорих гостува в България. Тогава е удостоен с титлата “Доктор хонорис кауза” на Великотърновския университет. Рьорих подарява на България великолепни платна, чието местонахождение е неизвестно. За Индия Людмила се подготвя и чрез съветите на ерудита феномен с паранормални способности Кубрат Томов. Тя взема със себе си поета Левчев, писателя Пламен Цонев,/автор на “Спартак Олимпиеца”, “Орфей Прорицателя” и “Хомокосмикус”/ и парапсихолога проф. Лозанов. Пламен Цонев я посвещава в тайните на Бялото братство. Целта на последното пътешествие на Бялата дама в Индия е тя да бъде приобщена и към тайното братство на Упанишадите /Богоизбраните/, в чиито ритуали бива посветена в девствените джунгли на страната на бог Шива. Посвещението й в жречество и приобщаването към обществото на Упанишадите става по пътя на изпитания, с преодоляване на земните плътски сексуални страсти и желания и тя като бъдещ адепт тогава е трябвало да премине през изпитанието “очистване” на тялото и душата на което става свидетел личният й бодигард. В Индия Живкова е била посрещната от нейната духовна майка - Индира Ганди, която я ръководи по пътя на езотериката. Индира е не само държавният ръководител, но и жената, съчетала поста държавен глава, с тежестта и отговорността на задълженията й като ученичка на възпитаничката на Елена Блаватская - Анна Безанд. Людмила е искрена почитателка на древната индийска култура. Затова в Индия проявява дързост, стараейки се да проникне в свещените тайни и загадки на тази древна страна. Посещава “Златния храм”, Кулу. Задава много въпроси на Рьорих. По време на разговорите си с него в дома му, той й показва пазената от него реликва върху стената на спалнята - дипломата от Великотърновския университет, с която е удостоен като Доктор хонорис кауза. Разговарят за посланията на Махатмите, за записките на Елена Рьорих, касаещи най-старата история на България. Това са записки, които тя е водила докато съпругът й е бил при тях. Малко са посветените от нейния кръг, които знаят каква точно информация е получила Людмила при последната си среща с Рьорих в Индия. От Индия Людмила се завръща екзалтирана, но и крайно уморена. Умората е от приемите, беседите, а изтощението от прелитанията над огромни космически презокеански ширини както и от ритуалите на посвещенията и инициациите в Индия. Донася на баба Ванга информация за посвещението си в храмовете на Индия и армагани - полускъпоценни камъни. За Ванга Людмила е скътала в пазвата си свещена пръст от Шринагар и Кулу и живи дъхави цветя от Индира Ганди, а също и индийски подправки. Пророчицата сензитив усеща, че краят е близко. Кара я да бърза със задачите - идеята за Българския Лувър, “честване 1300 - годишнината на българската държава” , а и ТАЙНАТА ЗА НЕРАЗКРИТАТА ГРОБНИЦА ОТ ВРЕМЕТО НА ФАРАОНИТЕ, потвърдена й от махатмите в Индия, за която вече знаят корифеят на археолозите у нас проф. Александър Фол, Ванга и бившият й съветник Кръстю Мутафчиев. Тогава Людмила Живкова дава КАРТ БЛАНШ НА МУТАФЧИЕВ ЗА НАЧАЛО НА РАЗКОПКИТЕ. Обектът е близо до Малко Търново. В непосредствена близост, в района на “Мишкова нива” проф. Александър Фол също прави своите проучвания…. Людмила отлита за Мексико, където участва в церемонии, посветени на честване 1300 - годишнината на българската държава. Там е открита изложба на българския гений - художника Светлин Русев… През 1981 г. Людмила Живкова ходи почти винаги облечена в бяло. Всички я наричат Голямата бяла дама. Смъртта й съвпада с времето на визитата на Ханс Дитрих Геншер в България. Няма информация дали двамата са се срещали и какво са си говорили… На 20 юли 1981 г. състоянието на Людмила Живкова, която е преуморена от пътувания, мероприятия и задачи според лекарите рязко се влошава. Тя забелязва , че любимият й пръстен от тюркоаз, подарен й в Индия побелява. Знаещи силата на камъните казват, че това е сигурен знак за болест или смърт. Официално диагнозата й е мозъчен кръвоизлив, последван от тежки и необратими разтройства на дишането. Смъртта настъпва на 21 юли в 2 часа. “Кончината на Людмила Живкова е тежка и непрежалима за целия български народ. Нейният кратък, но изпълнен с кипяща творческа енергия и дела живот й отрежда достойно място сред най-изтъкнатите обществени и държавни дейци на страната”. Погребението: На поклонението плачеха стари жени и непознати, които отиваха да се простят с Людмила Живкова. Хиляди софиянци часове наред чакаха реда си за да поднесат последна почит и свежа китка с цветя пред саркофага в бяло, изложен в сградата на парламента. Подобно траурно шествие София не беще виждала от времето на погребението на цар Борис ІІІ. Тя - Голямата дама на Българиявинаги си е падала по царските погребения. В качеството на историк тя много подробно и дълго е изучавала ритуалите. Людмила Живкова е и автор на книгата за феноменалната Казанлъшка гробница. Тя бе погребана по царски, така както на нея би и харесало. Тук обаче бих желала да припомня факти и неща, на които не е обърнало достатъчно внимание. Чрез учредената на името на Людмила Живкова фондация, преименувана впоследствие в “Св. Св. Кирил и Методий”, посмъртно се осъществи лелеяната мечта на Живкова - създава се “Национална галерия за чуждестранно изкуство”. В предговора на каталога, издаден през 1981 г. от Комитета за култура, посветен на този мини български Лувър пише: “В нашата страна досега не е съществувала галерия за чуждестранно изкуство….и България е почти единствената страна, която не получи в наследство от стария режим дори една що годе оформена национална галерия…?! …Людмила Живкова създаде българска съкровищница на световното изкуство. Това нейно дело ще се разкрие тепърва в своята същинска величина. То е пример на героизъм в областта на културата. За него тепърва ще се пишат изследвания.” От колекцията днес е експонирана една съвършено незначителна част. Основните шедьоври - изящни произведения на индийското, западноевропейското, африканското и японско изкуство събират прах и продължават да се кътат в хранилища, защото “нямало място и площ за тях?!” Според официалната информация и спомените на експерта на галерията Олга Арсова, произведенията на изкуството са били закупувани от господата Богомил Райнов и Светлин Русев. Това става след смъртта на Людмила. Много педантично и майсторски господата събират и купуват картини, уникати, шедьоври като паралелно с държавната, създават и свои лични колекции. “Едва смогвах да заведа всички новопристигащи произведения, които бяха доставени от господата Богомил Райнов и Светлин Русев с нашите дипломатически самолети. Произведенията стигаха без каквато и да е документация. Купувани са с безотчетни пари…Покупко-продажбата е извършвана на четири очи - от една страна, продавачът - собственик, от друга - нашият представител, а навън е чакал държавният служител с безотчетните пари”. При откриването на Галерията за чуждестранно, очевидци още си спомнят, че същата тази дама, г-жа Арсова /дъщеря на уважаван финансит от еврейската банка “Геула”/, неколкократно предупреждавала народния художник Дечко Узунов ,/ тогава вече със склероза/, “да не би случайно да се изпусне и каже, че индийските огромни каменни релефи са на…руснаците?!” Кой е отпускал безотчетните пари за тези колекции и какви точно суми са изразходвани - не се знае. Едва на третата година след учредяването на галерията се създава и комисията от български експерти, оценяваща стойността на всяка една творба. Чак тогава господата Светлин Русев и бившият директор на фондацията Атанас Нейков започват да изготвят изрядна документация. В действителност не се знае на какви цени те са купували шедьоврите от индийското, западноевропейското, африканското и японско изкуство от тогава та дори и до днес… Пъзелът накланя везните към икономистите - интересно е да се знае колко милиарда долара тогавашни държавни пари са били похарчени? А как, кога и от кого са били събирани и закупувани художествените произведения, това също продължава да бъде пълна мистерия. Днес западни експерти оценители твърдят, че България притежава уникати и завършени колекции каквито Европа няма. Да, обаче същите тези колекции продължават “да отлежават” в прашните мазета или по-точно, в подземията на Българския Лувър, за които се говори, че са свързани и с тунелната система под София?! Така именно те - “приближените” , дълги години са се ползвали от привилегиите на постоянното присъствие в Антуража на Людмила Живкова. Те и днес продължават да се афишират като нейни приятели и фенове. Същите тези Господа успяват в начинанието да реализират идеите й. Те са пионерите на които се падна честта да организират всичко. Независимо какво е струвало това на българския народ. И затова съвсем неслучайно след погребението на Людмила през 1981 г. отново живо се заобсъжда личният и обществен живот на върхушката. Причината винаги е била една и съща - презумцията за огромна корупция. Някои от тогавашните партийни вождове дори говорели, че “се чувствали неудобно сред ръководители интелигенти като Светлин Русев, защото влоговете и спестяванията им, в НРБ банки, в сравнение с техните още тогава изглеждали мизерни”. По същото време са се влошили и отношенията между Тодор Живков и Светлин Русев. По същата причина. Ябълга на раздора била спряганата тема за корупцията в международната фондация “Людмила Живкова” както и в Галерията за чуждестранно изкуство. В пресата са цитирани данни за периода 1979 - 1989 г., от които става ясно, че Контролна комисия на СБХ, с председател Светлин Русев, не е пропускала да оглави нито едно жури на общите художествени изложби в страната, които били повече от 78 на брой. Съществуват публикации за факти, че в рамките на този десетгодишен период, художникът от приятелския кръг на Людмила е получавал средно годишно суми от порядъка на 40 000 и 60 000 тогавашни български лева, за откупени негови картини, минали през СБХ. По тази причина днес някои приближени и верни приятели На тогавашната първа дама на България Людмила Живкова са склонни да определят смъртта й на 21 юли 1981 г. като ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ, В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР Това вероятно е и карма. Тогава Людмила дава картбланш за създаването на Лувара ни на същите тези господа Богомил Райнов и Светлин Русев. В годината 1981 по странен начин съвпадат четири знаменателни събития за които пряко пред тогавашното Политбюро е отговаряла самата Людмила Живкова: честване 1300 годишнината от създаването на Българската държава; Случайната смърт на тогавашния египетски президент Ануар Садат, с когото Людмила е имала кореспонденция. Вероятно заради гробницата. Защото по същото време през 1981 г., в Египет френски екип проучва основно мумията на фарона Рамзес ІІ. Следва още един “случаен” факт - адресатът - Ануар Садат, президент на Египет е екзекутиран. И това става точно 77 дни след смъртта на Людмила Живкова. От кореспонденцията им….няма и помен?!!
Вълнообразно
Р Е Ц Е Н З И Я от проф. Иван Пейчев на ...
НЕПУБЛИКУВАНА ИЗПОВЕД ЗА ГРОБНИЦАТА НА Б...
ПОЗДРАВ ОТ БЪЛГАРСКИ МЛАДЕЖКИ КЛУБ АКТИВ...
НЕПУБЛИКУВАНА ИЗПОВЕД ЗА ГРОБНИЦАТА НА Б...
ПОЗДРАВ ОТ БЪЛГАРСКИ МЛАДЕЖКИ КЛУБ АКТИВ...
Няма коментари
