Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.05.2018 16:01 - БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И B ЕВРОПА - V - VII ВЕК - НАУЧЕН ДОКЛАД В РАМКИТЕ НА IV ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРЕН КОНГРЕС ПО ИСТОРИЯ - БЪЛГАРИАДА 2018
Автор: souroujon Категория: Технологии   
Прочетен: 291 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И В ЕВРОПА - V - VII ВЕК - НЕИЗСЛЕДВАНИ ИЗТОЧНИЦИ - НАУЧЕН ДОКЛАД В РАМКИТЕ НА ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРЕН КОНГРЕС ПО ИСТОРИЯ - БЪЛГАРИАДА 2018    
 image

БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И В ЕВРОПА- V - VII век

НЕИЗСЛЕДВАНИ ИЗТОЧНИЦИ!

Научен доклад в рамките на IV интердисциплинарен Конгрес

по историа на ранно средновековните българи в рамките на

„Българиада - 2018“


Акад. Йордан Стоилов Иванов

И

Анна Зографова – член кор. на МАБИК

 

Най-точна картина за българите на Балканите в периода V – VІІ век това дава фундаментален исторически труд от ХVІІІ век, чийто автор е знаменитият френски историк LEBEAU. Съчиненията му са в 21 тома, включващи уникални хроники, манускрипти, исторически описания, разкази и анали. Затова целта на нашето послание към всички Вас е да допринесете, те да бъдат прочетени от специалисти за даъдат почерпени знания за ранно средновековната ни българска история от този уникален извор на парижкото издание “Histoire du bas empaire” - едно невероятно съкровище не само за българската, но и за европейската история. Авторът LEBEAU завършва писането на томовете през 1757 г. Неговият апостолски подвиг е датиран пет години преди йеромонахът проигумен Паисий да напише в Зографския манастир "История славеноболгарская"/1762/, ползвайки немски анали и известната Маврубирова история за българи, сърби и за царете. За сведение на историографите – в момента в аналите на Френската национална библиотека се пазят многотомните издания от “Histoire du bas empaire” на LEBEAU – парижко издание от 1804 г. и от 1834 г. Десетилетия наред членът на Френската академия на науките LEBEAU е събирал, обработвал и редактирал стотици, описания, хроники, истории и жития от Арменски, Византийски, Латински, Български, Арабски, Гръцки и Турски историографи. Комисията на Френската академия на науките, натоварена особено отговорно да оцени многотомника на LE BEAU “Histoire du bas empaire”, заключава: “Този труд прави чест на Академията и на автора!”. Проучвайки LEBEAU – и неговата ИСТОРИЯ НА ВИЗАНТИЯ, РЕСПЕКТИВНО СТРАНИЦИТЕ, ИМАЩИ ОТНОШЕНИЕ КЪМ историята на българите, преди основаване на българската държава, английският професор по Римска и Византийска историк GOOLD, преподавал през втората половина на ХІХ век в Цариград, споделил през 1862 г. пред тамошни будни наши книжовници, че черпел данни за историята на българите не от другаде, а именно от многотомното издание на LEBEAU “Histoire du bas empaire”. Като историк, професор GOOLD изнасял многократно пред аудитория от българи лекции в Цариград. Разказвал им за мощта и величието на средновековните български владетели, за царствата ни, застрашавали Византия с многократни набези, за десетките обсади на свещения Константинопол, в които са участвали българи.

След 1910 г. инспириран от труда на LEBEAU “Histoire du bas empaire”, ученикът на професор GOOLD - българският общественик и изследовател Д-р Хр. Т. Стамболски превел от френски на български фрагменти от неговия фундаментален труд с помощта и финансовото съдействие на г-ца Елисавета М. Тенева. През914 г. Д-р Стамболски представя в един значително съкратен еразказ квинтесенцията на трудовете на LEBEAU. Той озаглавява своето съчинение ”Издирвания по старата българска история”. Отпечатва я в печатницата на Народното Осигурително дружество “Балкан”. Оказа се обаче, че историците и историографите ни франкофони до момента въобще не са се погрижили да преведат 21 томното издание на LEBEAU “Histoire du bas empaire” - един от най-дълбоките европейски извори за родната ни история.

Днес Френската национална библиотека предоставя ИНТЕРНЕТ достъп до многотомното издание на LEBEAU. Книгите по томове са описани във всички архиви и справочници на Сорбоната и Френската академия на науките. Те обаче остават непреведени, непрочетени и непроучени от маститите наши историци-специалисти, защото някои хабилитирани личности в България са готвили и продължават да готвят по тях професури и докторантури, без да информират академичните среди, студнети и специалисти, откъде черпят сведения и познания и нарочно заблуждават, за да са единствените, които ползват сведения от там. По-страшното е, че има и съвременни български автори и историографи, почерпили сведения от същото 21 томно съкровище “Histoire du bas empaire”, които “преписват” или просто пренаписват историята на LEBEAU наново в книгите си, представяйки я за своя, без да се позовават на източника. Затова въпреки похвалния стремеж на плеадата уважавани български родолюбци и учени, да напишат най-после истинската история на предците, това все още е само едно пожелание. Защото не са сменени образователните програми по история и не е включена специалността българознание в хуманитарните ни Университети. Едно цялостно проучване на историческите трудовете на LEBEAU би допълнило представите за средновековната ни българска история.

 

Според историците дeйствителното поражение над Атила Дуло, наричан още "Бич божий", е станало през 451 г. при Каталунските поля в Галия, в територията на днешна Франция. През 451 г. двама велики императори от български произход решават съдбата на Западна Европа – Атила Дуло – император на хуннобългарите и бележитият пълководец Аеций, роден в Дурострум /дн. Силистра/, изпълнявал в тази известна “Битка на народите в Каталунската долина” функцията на върховен главнокомандващ на римските легиони. Изходът й е известен – двеста хиляди трупа на бойното поле. Затова тя останала в историята на войните като най-кървавата и жестоката баталия на V век. Мнозина знаят, че Атила Дуло бил разбит от "последния истински римлянин" - Флавий Аеций, но не е общоизвестен фактът, че Аеций е мизиец – а както е известно, племето мизи също е с протобългарски корен.

Баща на известния Кхан Ругила Дуло е бил Кхан Улдис Дуло. Атила като негов внук е бил син на АйБАТ Момчук – Манджукя наричан още Атила –БИЧ БОЖИЙ, Кхан Еттел /Итил/ Аудан Дуло във времето на своето царуване до 453 г. заставил цяла Европа да коленичи в краката му и бил запомнен от Ватикана и от римският папа, който коленичил пред него, молейки го да не унищожава Златния град Рим. Известно е, че той подписал мир с император Теодосий ІІ и че през 445 г. извършил братоубийство в борба за трона. Управлявал над 100 големи крепости и градове, в земите, разпростряли се на територии от Кавказ до изворите на Дунав и повече от половин Европа. В Историята е запомнен с най-градниозната баталия на Каталунската равнина край Труа, в която на негова страна воювали херули, хуни /хони/ заедно с бургунди, франки, алани, вестготи и други племена от Германия и Галия и прочее племена, срещу римските легиони на Клавдий Аеций, За същата легендарна баталия, хронистите записали, че в Каталунската равнина по време на боя загинали над 250 000 воини.

През 453 г. вестготите, начело с Торисмунд, сина на загиналия в същата битка крал Теодорик, жреците на Вестготите подлъгали крал Етел Дуло, оженвайки го за прекрасната германка Илдико, но... след брачната нощ, русокосата АРИЙКА го открила на мъртав.. Във всички хроники обаче за времето след грандиозния поход на Атила и битката на Каталунската долина е записано, че българите по същото време са имали стройно формирана военна организация и представлявали първа сила в тогавашна Европа, докато днес не приемаме официално, че основаването на българската държава е станало едва по времето на хан Аспарух през 681 г. След смъртта на Атила неговите синове разпилели хората си в малки съюзни царства по течението на Дунава. За тях данни могат да бъдат открити и в старите унгарски хроники както и в църковните хроники от V и VІ век. Към средата на V век други известни царе на хуните и покорените скири били Унтар, Гаузерк – крал на Норик и Левендия, крал Роа, властвал в Сирмия и Илирия.

И така - Кхан Атила оставил за ДИНАСТИЧНИЯ РОД Дуло свое поколение седемте свои синове - Еллак, Денгизик и Ернак, Еменцер и още трима. Първородният Иллак Аби Дуло Бирюли, наричан също и Еллак или Илдус /453 – 469 г./ управлявал Малорусия /Козарско/. Уго /Уайт/ се заселил в Алмус и Вита. Дингезих се поселил в Гъсчен град, известен още и като Гъмзиград. Улсиндур /Златодвер/ се поселил в Кулско, Усколом/Оескалмус/ в Лом и около реката Искър. Ирнак в Малка Скития или Добруджа. В други летописи Ирник е изписан също и като Бел Кермек, Кернек, Хернах и дори Ирна/463-489/. Негов син бил Ружа Джураш Масгут от рода Дуло/489-505/. Първият загинал, победен от византийските пълководци Анагаст и Аспар през 468 г. Ернак Атила Дуло останал известен в историята с това, че в периода 469 – 488 организирал “свои рицарибогатири” в “Ордата на Ернак”. Това били отново предците утигури, известни още и като Куликовските Алани на Ернак. Два века след кхан Атила Дуло, заради още един друг потомък - негов братовчед -– Мойсей ІІ Дуло, син на Кхан Тервел, известен с прозвището “Отстъпника”,през 717 г. бил направи опит да бъде възстановено езичеството. Кхан Мойсей ІІ Дуло бил свален и екзекутиран от баща си. Тогава на българския трон сяда Асен І Велики Кормисош Дуло, който управлявал Аспарухова България, в периода 717 – 727 г., когато се образувал триумвиратът. Кхан Асен І Велики Кормисош Дуло управлявал Българо-византийската империя. Владетелите в този съюз Асен І Кормисош Дуло, Авар и император Лъв ІІІ били абсолютно равнопоставени. Така в действителност ,в първото хилядолетие след новата ера, историята е регистрирала три велики български империи – тази на Стара Велика България, на Дунавска България и на Волжско-камска България.

Обстоятелството, че синът на Атила Емнцар се е заселил в двореца на цар Кустадин, според средновековна хроника е дало основание на историците и краеведите от Севлиево да търсят археологически доказателства за неговото съществувание. Еменцар бил владетел на Балкана в края на V и началото на VІ век. Еменцер, - Атила Дуло – управлявал малко царство в земите на днешна България. Дворецът му се намирал в района на Кормянското теке край днешния град Севлиево. Там се пази ГРОБ, мавзолей и предания за син на Атила Дуло. В района на Севлиево повече от хилядолетие се разказва лeгендата за Гаази баба, КОЙТО имал седем братя. Единият бил погребан в Панония, а другият в Добруджа. В легендата краеведът Илия Зографов е открил още един архитип на персонажа, с познатия мотив за победителя на седмоглавия Змей. Ранен от Змей, в района на село Дебелцово, владетелят цар Гаази баба паднал на Кормянското теке. Там помолил стар овчар да го пренесе на Ряховското теке, където починал. Погребали го в ковчег, заедно със Змея, когото той победил в пехливанско змееборство. Така двамата юнаци демонстрирали силата си. Владетелят ЕМЕНЦЕР, който бил стопанин на Емуса /Балкана/ и предбалкана, /което съответства с мястото край Севлиево, където е била една от неговите резиденции/ освен, че в местните легенди бил наричан, с името Гаази Баба, дадено му от мюсюлманите, по изследвания и проучвания на българския историк Илия Зографов бил едно и също лице. Данни за владетеля ЕМЕНЦЕР той открил, преглеждайки обстойно всички съществуващи стари книги. Ние също можем да открием такива в описанията на династичните фамилии, с имената на вождовете, хановете, балтаварите и царете на уно/оно българите. /Бел. Авт./ Информацията с данните за крепостта "Хотелич" десетки години е събирал същия местен изслдовател Зографов, открил още и сведения, че в района на Свлиево, римският император Константин Велики действително е притежавал свой дворец-резиденция. За този дворец още през 1917 г. Зографов разказал на археолога Рафаил Попов, посочвайки му мястото на юг от една кула, непосредствно срещу старите казарми на града, оставащи ниско в подножието. По негово указание, археолозите заедно с Рафаел Попов и Зографов открили мястото на двореца. С това империята на цар Костадин, /Константин Велики/ била обвързана и със съществуващия дворцов некропол, в района на Свлиево. Известно е още и, че по подобни места и са били откривани още гробове на светеци и личности от други вероизповедания. Така по легендите и указанията на местни изследователи, археолозите открили в местността Ортада руини и останки и от стените на древен римски манастир. От много стари времена жителите на с. Кормянско наричали крепостта Хотелич "Царьовата дупка". А за Калето крепост, северозападно от Севлиево, където днес е ситуиран Музея на открито"Средновековен град и крепост “Хоталич" имало сведения още от началото на ХVІІ век, когато била регистрирана Севлиевската кааза. От средата на ХVІІ век са открити и други документи, според които старият град, споменат като кааза Хоталич, бил интерпретиран с “дописано” наименование "Нам и дигер Серви". В превод то ще рече "с другото име Серви". Последното било вписано впоследствие в регистъра на Търновския вилает, с което се доказвала идентичността стария Хоталич и Севлиево. Впоследствие бил открит и турският ферман от 1826 г, (29 мухарем 1242 г.), в който крепостният град бил записан с наименованието "Нам и дигер Серви": И тъй като в България съществуват не само свидетелства но и още няколко подобни гроба, от които най-известните са в района на Дмир Баба Теке, в района на Калиакра, а също и в района на Енихан баба теке, не бихме се очудили ако при основното им проучване и те поднесат нови исторически изненади. Същото се отнася за светилищата Бабадаг и Бабаески, за бшикташките и дервишки манастири по нашите земи. И както е известно от разкритията и научните съобщения, направени от археоложката Мария Йосифова през ХХ век, в едно от тези свещени места, в района на Калиакра са се съхранявали мощите на Свети Никола Мирликийски. За това тя е направила научни съобщения.

В Ориенталския отдел на Народната библиотека в София - НБКМ на български, арабски и турски има купища непроучена литература за тези светилищата, разкази - житиета за мюсюлманския светия Саръ Салтък, за железния герой Демир Баба. По данни на известния османския дипломат и пътешественик Евлия Челеби, Саръ Салтък е бил идентифициран със Свети Никола именно по време на едно известно религиозно литийно шествие към земите на Панония. Евлия Челеби много подробно е описал житието на светеца Саръ Салтък в текето на нос Калиакра през пролетта на 1642 г. В този контекст честването на прекрасния християнски празник "Гергьов ден" съвпада с мюсюлманския "Хъдерлез", който се празнува както в Кормянско и Ряховско, така и в района на Демир Баба Теке. Подобна Кралимарковска интерпретация обаче е непозната за християнските жанрове. Още повече, че действието в легендата се развива и около много старо свещено дърво. Сюжетът може да бъде открит в подобна легенда и в района на нос Калиакра, където “преборването” е станало в самото царство на Хадес, в змейската пещера. Там друг подобен на Гаази Баба сакрален герой отсякъл четири от седемте глави на Змея във велика битка на Доброто със Злото.

По този повод още преди 1968 г. Пак по данни и посочки, /насоки/ на севлиевския учен краевед и историк Илия Зографов и на юриста доц. Григоров от юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", /днес и двамата покойници/, в района на текетата Кормянско и Ряховско е била организирана студентска археологическа експедиция. Студeнтите открили оригинална урна с ковчег на царя-жрец или на светеца Гаази баба . Те са описали намерените тогава немалко артефакти и атрибути от инициираното му погребение. Последните обаче за съжаление днес не са запазени. Ковчегът – урна бил изрисуван с царски атрибути. Бил положен в приземно помещение на миниатюрен четириъгълен мавзолей. Според разкази на тогавашни очевидци, стаята на приземието била изпълнена с интериор, украсен в стил, типичен за капанския етнос. А ковчегът бил поставен, ориентиран в посока изток – запад. В западната му част имало дървен кръст. Открити били и рисунки в червeно, синьо, кафяво, черно и бяло, в интериора на мавзолея и върху ковчега, направен от талпи. Те изобразявали владетел с червени ботуши, /привилегия само за нашите прабългарските ханове и царе/ и с шапка – бяла тип каподулий, типична за владетелите от най-стария династичен род в света – рода Дуло. Именно наличието на християнски кръст върху ковчeга, по някакъв особен начин напомнило на местните краеведи за инсигниите и царските атрибути на българския хан Омуртаг, изобразени върху изсечения по негова заповед хански златен медальон, регистриран като уникален във всички наши нумизматични справочници. Затова севлиевци решили, че в ковчега може би е бил погребан брат на хан Омуртаг, който също е водил войни в Панония. В медальона владетелят Омуртаг е представен с кръст и с жезъл в дясната ръка, а също и с кръст върху корона. От правените до сега опити за проучване личността на Гаази Бабаба няма конкретен резултат. Не е взета под внимание старинната прабългарска историчска традиция. Според покойните изследоватли - Илия Зографов и доц. Григоров, близо до старинния мавзолей навремето действително е имало старо свещено дърво – бряст. За него местните разказвали, че там жреци, шамани, а по-късно раннохристиянски свещеници и мюсюлмани извършвали ритуални жертвоприношения. Имало и оброчище, около което от векове болните преспивали, в нощта на Пасха. Разказват, че много от преспалите били излекувани. За благодарност те, излекуваните, обикаляли мавзолея с ковчега и носели цветя.

Според академик Йордан Стойлов Иванов, мавзолеят в района на Севлиево пазел праха от мощите на цар Еменцар, един от седемте синове на Атила и аргументите по тезата, че Гаази баба и Еменцар са една и съща личност се базират на метода мu по разкриване на археологически, природни и исторически богатства и биолокация“.

Акад. Йордан Ст. Иванов“: „Що се отнася до мотива за седмоглавия змей, известен и от житието на Свети Никола или Саръ Салтък, в случая с Гаази Баба, той търпи нова интерпретация. Легендата за Гаази баба гласи още и, че героят е бил известен древен жрец - лечител. Тук директно правя аналогия с царете – жреци на дакомизийците, наши предци. Според преданието, Гаази Баба имал седем братя. Единият от които бил погребан в Панония, а другият в Добруджа. И тук имам аргументи, в контекст на седемте братя – синове на Атила, единият от които загинал в Панония: известно е, че в най-важната битка през 454 г. след смъртта на Атила, водена от синовете му, загинали над 30 000 хуни. Тя се е състояла в Банат и в нея загинал синът на Атила Еллак. Тогава хуните били прогонени. След смъртта на Елак, трона на Атила наследил крал Дингезих – вторият син. Тогава въпреки опита да възвърнат величието и властта на империята, хуните неколкократно претърпели още загуби. В една от последните битки край реката Болия загинал и самият Дингезих Дуло през 469 г. След него върховенството поел поредния по старшинство син Ернак, когото българските историци идентифицират с хан Ирник от известния Именник на българските ханове. Впоследствие постепенно хуните, заедно с част от прабългарите били изтласкани към бреговете на Аскейноса /Черното море/. Тук обаче, жeлая да уточня, че в династичните хроники от онова време фигурират всичките имена на останалите живи синове на Атила, които били владетели на уновендо-българите тогава. Затова данните на всичко, написано като се започне от българския патриот и революционер Георги Сава Раковски, от чеха К. Иречек, проф. В. Златарски, Юр. Венелин, Баласчов, проф. Т. Бурмов, Йоаким Груев, Марко Балабанов, П. Р. Славейков, Илия Зографов, проф. Златарски и Рафаил Попов до наши дни ще се окажат спорадични, ако не бъдат взети под внимание всичките събития и факти, описани от LEBEAU в неговите книги както и в арменските извори“.

 

По този повод още веднъж бихме желали да отбележим, че наименуванието Аскал още от древността е имало няколко значения. От една страна то означавало болярин, от друга първожрец, цар или военачалник, покорен на бог Тангра. Така с термина за първожреца бил назован градът, завладян от синовете на Великия кхан Аскаал, баща на братята Кхан Кубрат и Шамбат Кий през 622 г. Същите тези двама владетели били племенници на княз Албура Дуло, известен още и с името Бат Органа Дуло. Бащата на Кхан Кубрат Първи Велики и на братята Кий бил Кхан-балтаварът Аскал, който бил син на Кхан Крум-Бат ІІ Дуло - Боян Челбир. За Кхан Аскал се знае също и, че е властвал и в златната столица на тримата си синове, наричана някога Алтъноба /Галич/. Според хрониките на древните летописци, този древен войнстващ Кхан бил наричан също и Тубдажак като държавата на Боян Челбир, сродна на аварската, била назовавана в древността Карабулгур. Византийска хроника от неизвестен автор за същото време: „лгарите минаха Дунава, нахлуха в Тракия, която опустушиха и след една победа над 15 000 ромеи гърци, командвани от илирийския военачалник Арист, който ги пресрещна по бреговете на реката Зурт той се обърна в бягство и изгуби повече от 4 000 войни. Ромеите за да намалят срама казали на императора си, че българите спечелили победата чрез баяния и магии. Т.7. стр 244”. 505 г. – на Дунава се вдига въстание на федерата Мундо. Император Анастасий започва да строи 50 километровата стена от Черно до Мраморно море срещу набезите на българи и склавени. 531 г. – българи, хуни, анти, склавени многократно форсирали Дунав. Нанесли невъобразими щети на римляните, според Прокопий Кесарийски. След поредните им набези, император Юстиниан по произход от местните, назначава анта Хвалибуд за командващ по Дунав. Името хунногундури, което българите носеха от преди да се разбере, че произходът им е общ с хуните. Император Константин Профирогенет/Багрянородний/ и патриарх Никифор ги наричали Хунногундури. Теофан ги наричал Хуновендобългари, като да казва, че българите са произлезли от Хуни и Склавени, а...... според готския историк Йордан, склавените, съединени с българите и хуните, съставляват онази част от вендите, която се наричаше Анти. Заемаха те бреговете на черно море от Днестър до Дунав... Hist. Du bas emp. T. 4.,T.6, 537 г. – готите обсаждали Рим и на помощ на Велизарий идвали българи, склавени и анти. 538 г. - в началото на тази година една многобройна войска Българи, според Малала Хуни, предводителствана от двамата царе Булгер /Вулгер/ и Дрогон. 558 г. – тюркски племена от Евразия прииждали към Европа като вулкани.... 559 г. - българи и склавени завладели Тракия и обсадили Константинопол, където отбраната командвал Велизарий. След безуспешен щурм българи и славяни попаднали в засада, но император Юстиниян - /който е от дакомизийски произход/ великодушно ги пощадил. Велизарий отблъснал и хан Заберган зад Дългата стена. 560 г. - утигурите признали властта на аварите. 575 г. - образувал се съюз на тюрки и утигури. 582 – 602 г. - византийските хроники на Йоан Ефески съобщавали за прииждащи българи и берсили и тяхното пристигане от Берсилия, намирала се някога в прикаспийските степи. 597 г. – авари и българи обсаждили Сингидун /Белград/ и се пренасочили към Солун. 599 г. - българи и авари щурмували Константинопол, но епидемия прекратила щурма. Започнали брожения срещу Маврикий. 619 г. - в Константинопол се установило хунско посолство от оногури от западно-сибирски произход, българи и пр. под представителството на хан Органа и неговия племенник Кубрат, основател впоследствие на “Стара Велика България”.

623 г. - склавени въстанали и издигнали френския търговец Само за управител на бохемската държава, просъществувла до 640 г. 633 г. - братът на хан Кубрат Шамбат Кий основал държавата Дулоба със столица Самбатос/Киев/. Дулоба съществувала 33 години. 626-630 г. – Курт станал хаган на Велика България. Организирал обединение на кутригури, утигури и оногури. 630 – 634 г. започнали междоусобици в Тюркския хаганат. 631–635 г. Българите създали Велика България, източно от Азовско море начело с хан Кубрат. 642 г. – умрял ханът на оногурите Кубрат, живял до царуването на Константин Погонат. ОЩЕ ЗА МИСИЯТА НА БРАТЯТА - СИНОВЕ НА КУБРАТ 650 г. – след смъртта на хана на оногурите Кубрат под натиска на хазарите държавата му се разпада и част от кутигурите отсяда в района на средна Волга и Кама, две части кутригури тръгват на запад като едните се присъединяват към аварите, а другите с лангобардите заемат провинция Бенвенто. Четвъртите тръгват с Аспарик – най малкия му син. Така българите като се разпространиха на запад – синовете на хана Кубрат, бяха запазили вехтите си земи зад реката Болга над Черното море, които Теофан нарече Великата и стара България. Днес /1775 г./те съставляват една руска провинция, наречена Булгар. Там е била столицата на Господаря. Най-старият от 5-тях братя Базиан или Батбайс си остана там и потомството му трая дълго време; но като отслабна от раздялата на братята си, не можа да противостои на Хазарите, народ многочислен и могъщ тогава, пришелец от Берзилия, Сарматско, който беше покорил всичките ония области, лежащи, лежащи между Болга и Черното море, и го принудиха да им плаща данъщ, нещо което беше предвидил баща му. Вторият брат, именуем Котраг, премина Дон и се установи по край тая река срещу старата България. Четвъртият мина Дунава и отиде в Панония, гдето се присъедини с Аварите; петият отиде по-далеч към запад, в земите населявани от християнските народи, отправляющ се в Пентаполска Ревена/в Италия/. Той, вижда се е тоз Алзеко, който дойде в Италия през 663 г., в края на царуването на ломбардския царГримоалда и се смеси с Ломбардите в Бенвентската област. Третият брат завърши мисията на братята най-славният Аспорк – Аспарух, биде началник на новия Български род и народ, който повече от три века беше бич от към запад за ромейската империя. LEBEAU “Histoire du bas empaire”: “Дали за отмъщение или съгласно с истината, гръцките автори наричат българите – един народ нечист, порочен, гнусен, Теофан; Богоумразний – Константин Профирогонет – и им приписват един позорен порок, с който се петни още името Българи в повечето ЕВРОПЕЙСКИ ЕЗИЦИ” Бел. авт: акад. Йордан Иванов - Европа затова има такова отношение към нас, защото там четат тези книги, които не са достояние на нашето население! Прец 650 г. - управляващата династия е от рода на Ашина в Хазарския хаганат на каспийското крайбрежие. Хазария завладява Стара Велика България. 660 г. - войните и рицарите на Аспарух минали Дунава. /Формира се Дунавска България, а част от Велика България се подчинява на Хазария Батбай/. 663 г. – през същата година много българи под предводителството на хан Алзеко достигнала Италия и предложила услугите си на царя на Ломбардите Гримоалди, в замяна на което ханът поискал земя за настаняване на хората си. Царят ги пратил на сина си Ромюалд, който ги настанил в областта Бенвентска /Банванто/. Тези нови гости станали силна помощ против предприятията на Императора, който стоял в Сицилия с намерение да предприеме нови опити против Ломбардите. Жанон забелязал, че езикът на българите съдействал още повече за развалата на латинския, вече развален от намесата на Ломбардите. Тези българи възприели езика на страната без да изоставят своя идиом /език/, с който са си служели от после още дълго време -

LEBEAU “Histoire du bas empaire”, Т. 11, стр. 225. 679 г. – „Част от българите с аварите след като преминаха по бреговете на Дунава, Дакия и Мизия, не търпейки чуждо владичество се оттеглиха във владенията на французския цар Дагобер и му поискаха убежище. Той ги прати да прекарат зимата в Бавария после реши да се отърве от тях и заповяда да изколят всичките с жените и децата. От това ужасно убийство загинаха 9 000, а само 700 се спасиха като намериха прибежище при Винидските славени в Адриатическо море 702 г. – след смъртта на Аспарик - Аспарух управлението поел Тервил, коронован за цар през 705 г. Литература: LE BEAU - “Histoire du bas empaire” – томове от 1 до 21, издание Париж, 1804 г. Ако нашите читатели желаят, биха могли да коментират текста или да ни изпратят материали и мнения, информации за други източници, които могат да се ползват по темата – публикацията излиза в електронното издание на в. Mont-press.com*Бр. 75(2112), год. ХХIV, 8 - 9 октомври 2013 г.

 

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1.Ю. Венелин “Критически изследвания по историята на българите” 1849 г. 2.А. Нескович “История на българския народ” от 1801 г. 3. “Царски поменик на Зограф” от 1502 г. И “Боянски поменик” от 1845 г. 4. С.С. Шангов “Българска история” от 1923 г. 5. Поп Йовчо от Трявна. Летопис и родословие, издателство “Св. Кирил и Методи” във Велико Търново, 1995 г. 6. С. Попов – “Авитохол и Ирник”. Начало на българската държавност. 7. Проф. Йордан Иванов, Българските старини из Македония – История во кратце о Болгаро-словенском народе, София, 1931 г. 8. Историческа монография и записки и мемоари на краеведа от Севлиево Илия Зографов от 1970 г. 9. Данни по разкази и предания, интерпретирани от местни жители на град Севлиево. 10. Димитров, Към историята на добруджанските двуобредни светилища. - Добруджа, 11, 1994. 11. Мутафчиев, П., Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през ХIII в. - Избрани произведения, Т. II. С., 1973.    

  Нагоре


Тагове:   Иванов,


Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: souroujon
Категория: Технологии
Прочетен: 1099017
Постинги: 418
Коментари: 86
Гласове: 479