БЪЛГАРИЯ – НАЙ-СТАРАТА ЕВРОПЕЙСКА ДЪРЖАВА, ЗАПАЗИЛА ИМЕ И ДЪРЖАВНОСТ В ХИЛЯДОЛЕТИЯТА!

ВТОРА ЧАСТ 

Кармичната мисия на рода Дуло в христянизацията на КИЕВСКАТА РУС

По LE BEAU

И

ВСИЧКО ЗА КОРИДОРА НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ЧЕРНО МОРЕ ПРЕЗ МОНГОЛИЯ, УДМУРТИЯ, СЕВЕРЕН КИТАЙ, ИНДИЯ И ОСТРОВИТЕ ДО БЕРИНГОВИЯ ПРОТОК

 Научен доклад

С Автори:

академик Йордан Стоилов Иванов
и

Анна Зографова - член. кор. на МАБИК,

След смъртта на Атила (453 г.)племенният съюз се разпаднал и синовете му не могли да спасят държавата. Според българския историк и изследовател Илия Зографов, което потвърди и академик Йордан Стойлов Иванов, в ранносредновековен мавзолей на велик мъж – Гаази Баба на едно от известните текета край Севлиево е пазен праха от мощите на цар Еменцар, един от седемте синове на Атила - владетел на Балкана в края на V и началото на VІ век. Аргументите ни по тезата, че Гаази баба и Еменцар са една и съща личност се базират на метода на академика по разкриване на археологически, природни и исторически богатства и биолокация.

А цар ЕМЕНЦЕР, който най-много ни интересува станал владетел на Емуса /Балкана/. Със своите хора се поселил в дома на римския император Кустадин /Константин Велики/ в предбалкана, което съответства с мястото край Севлиево, където е била една от неговите резиденции. Освен местните легенди, в които Еменцар е обозначен с името Гаази Баба, дадено му от мюсюлманите, по мои изследвания и проучвания, данни за владетеля ЕМЕНЦЕР могат да бъдат открити ако се прегледат обстойно всички съществуващи стари книги, с описания на династичните фамилии, с имената на вождовете, хановете, балтаварите и царете на уно/оно българите.

Що се отнася до мотива в легендата за Еменцер, в която се разказва е за седмоглавия змей, известен и от житието на Свети Никола или Саръ Салтък, в случая с Гаази Баба, той търпи нова интерпретация. Легендата за Гаази баба гласи още и, че героят е бил известен древен жрец - лечител. Тук директно правя аналогия с царете – жреци на дакомизийците, наши предци. Според преданието, Гаази Баба имал седем братя. Единият от които бил погребан в Панония, а другият в Добруджа. И тук имам аргументи, в контекст на седемте братя – синове на Атила, единият от които загинал в Панония: известно е, че в най-важната битка през 454 г. след смъртта на Атила, водена от синовете му, загинали над 30 000 хуни. Тя се е състояла в Банат и в нея загинал синът на Атила Еллак. Тогава хуните били прогонени. След смъртта на Елак, трона на Атила наследил крал Дингезих – вторият син. Тогава въпреки опита да възвърнат величието и властта на империята, хуните неколкократно претърпели още загуби. В една от последните битки край реката Болия загинал и самият Дингезих Дуло. Това станало през 469 г. След него върховенството поел поредния по старшинство син Ернак, когото българските историци идентифицират с хан Ирник от известния Именник на българските ханове. Впоследствие постепенно хуните, заедно с част от прабългарите били изтласкани към бреговете на Аскейноса /Черното море/. Тук обаче жeлая да уточня, че в династичните хроники от онова време фигурират всичките имена на останалите живи синове на Атила, които били владетели на уновендо-българите тогава. Имаме данни и за още един племенник на Атила Дуло - владетеля на Илирия Мундо, роден през 470 г. Според проф. Ганчо Ценов, Мундо/505-520/, известен и като Банджа Татра Бананд, е българин. Хронистът Йордан го е описал така: “Мундо произхождаше от рода на Атила. Той бе завзел една кула от другата страна на Дунава, която се казваше Херта и тук около Дунава се провъзгласи за Цар”. След победа над готите в Сирмиум през 505 г. Мундо, син на мизийска принцеса, побеждава в Моравия десетхилядната армия на византийския василевс. По-късно е управлявал Илирия, а през 532 г. с войската си, състояща се предимно от дакомизийци и българи е потушил въстанието “Нике” в Константинопол. Мундо и синът му загинали на бойното поле, но внукът му Теодомунд се издигнал като мъдър пълководец.

Два века след кхан Атила Дуло, заради още един друг потомък - негов братовчед -– Мойсей ІІ Дуло, син на Кхан Тервел, известен с прозвището “Отстъпника”,през 717 г. бил направи опит да бъде възстановено езичеството. По същата тази причина кхан Мойсей ІІ Дуло бил свален и екзекутиран от баща си. Тогава на българския трон сяда Асен І Велики Кормисош Дуло, който управлявал Аспарухова България, в периода 717 – 727 г., когато се образувал триумвиратът. Кхан Асен І Велики Кормисош Дуло управлявал Българо-византийската империя. Владетелите в този съюз Асен І Кормисош Дуло, Авар и император Лъв ІІІ били абсолютно равнопоставени. Така в действителност ,в първото хилядолетие след новата ера, историята е регистрирала три велики - уникални български империи – тази на Стара Велика България, на Дунавска България и на Волжско-камска България.

В историята има много аналии древни предания за владетеля на град Аскал/Киев/, Кхан Болкх, властвал до 528 г , който бил наследен от…царицата Боатрикс/ царица Бориса – Бориска/. Затова на гостите и на туристите в Киев от край време се разказва легендата за братята Кий, създателите на града, на тях потомците дължат много. Затова днес поколенията са построили прекрасен паметник, които се намира в Украинската столица. Искам да отбележа още и, че на владетелския трон в Аскал – /Киев са властвали още цели четири века, /считано от Х век,/ десетки князе, потомци на рода Дуло, начиная с княз Игор, внукът на Игор Мумин, княгина Олга-Елена, дъщеря на българския цар Симеон І, както и князете Борис-Светослав, Владимир І, Всеволод Ярославов, с неговите четирима синове и една дъщеря: Князете Светослав, Вячислав, Владимир, Язислав, княгиня Анна, станала впоследствие съпруга на френския крал Анри І, владетел на Франция след 1049 г., Великият Владимир Мономах, чиято корона се съхранява и до днес, княз Джурга – Юрий Долгорукий, Андрей Боголюбский, Мстислав Владимирович, княз Ростислав, княз Рюрик Ростиславович и Ростислав Рюрикович.

459г. сл. Хр. Хуните са разбити отвъд Азовско море и през 464/65 г.- под натиска на авари, савири , те потеглят на запад. Воюват със сарагурите и оногурите. В посоченото време пратеничествата на тези две племена посещават Константинопол като тогавашните автори ги идентифицират като оногури - българи-оногундури.

480 г. - Византийският император Зенон(474-491) търси българска помощ срещу готите. Войните между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски.

482г. сл. Хр. се споменава за българския владетел кхан Бузан.

488 г. – Теодорих организира поход към земите на днешна Италия по римското крайдунавско трасе като гепиди, подкрепяни от българи воюват срещу остготите, в сблъсък при р. Улка където загива вождът на българите кхан Бузан (по данни на П. Дякон).

493 г. същият хронист съобщава, че” докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошили земите на Тракия”.

498 г. според Анастасий Библиотекар, „Българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях". 

499г. сл. Хр. - българите разбиват византийците край р. Цурта. Решаваща е била българската победа над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвали 15 000 бойци и 520 каруци. В тази битка на бойното поле намерили смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която така и не успяла да организира ефикасен контрол.

Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие по долното течение на р. Дунав.

Когато говорим за историята на българите в периода 1 -  IV век , задължително следва да споменем, че в Анонимния латински хронограф се, съдържа списък и с имената на племената и народите - потомците на Сим, в който на последно място са посочени българите (Vulgares).

502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус описват как „българите безпрепятствено мигрирали в районите на Тракия и Илирия”.

През 504г. сл. Хр. Е осъществено и описано още едно голямо преселение на българите на Балканите.

И когато Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум, намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.

505г. сл. Хр. И други български племена преминават Дунава и се заселват в районите на Гъмзиград /днешен Видин/ и в Охридско. Военачалникът на Илирик, Сабиниан с 10 000 войници, част от които българи се опитва да изтласка готите и отцепилия се от гепидите вожд Мундо.

500 -520г. сл. Хр. - българите проникват на Апенините.

512г. сл. Хр. – българите нападат Константинопол и по този повод император Анастасий изгражда дългата отбранителна стена.

Зяудна с хунското племе садагари, отседнало в района на днешна Добруджа и Мизия на десния бряг на Дунав до р. Искър  е живял и четвъртият син на Атила Эрнак – Еменцар. Той и още един сил на Атила Ултзиндур извели от Кримския полуостров още племена, заселвайки ги на дясното крайбрежие на Дунав, в района Гъмзиград.

Кхан  Дакота Бел-Кермек, отново с българските племена се заселва в севернокримските степи между Крим и устието на Днепра (Данапр, или реката Днепър е била наричан от българите— Бури-чай). Бел-Кермек объявил ситуирането на свое княжество, именовано Алтъноба, в чест на паметта към великия Атила Дуло и в памет на обсадения Рим. Тогава терминът “балтавар”, означавал знак на рода Дуло, вече означавал “вождь”.

513 г. - В бунта на Виталиан Тракиец за защита на православието отново участвуват хуни и българи.

519 г. - Българи нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик за което император Юстиниан I(527-565)търси решение на "проблема Илирик", назначавайки за стратег военачалника, отделил се от Теодорих Мундо.

530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол като след церемонията същите били зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика.

535(538)г. сл. Хр. Булгар и Дронг (Дрогон) отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус. 546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. Главнокомандуващият Велизарий нееднократно е настоявал пред император Юстиниан I да му изпрати в помощ за Италийската експедиция българи. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перуджа (Италия) било поверено на българина Одолган.

548 г. - От византийска страна, в областта Кампания (Италия) ,военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан, който губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.

Хронистът Козма Индикоплевс, в съчинението си "Християнска топография"(кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи като споменава и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.

550г. сл. Хр. готския историк Йорданес пише за българите по Северното Черноморие.

А през 552 г. новият главнокомандуващ византийските войски в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите, в съюза с Византия и с тяхна помощ нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила.

555г. сл. Хр. сирийският хронист Захарий Ритор пише за българи в Източен Кавказ - град Дербент.

558г. сл. Хр., Кхан Заберган - напада Цариград.

През 60-те години на IV в. Хуните проникват на запад от Волга.

Ето и сведенията по въпроса в историческите източници:

Амиан Марцелин (IV в.), Павел Орозий (нач. V в.), Приск (V в.), Иордан (VI в.) са писали за инвазията на хуните в Европа посочвайки точните им местонахождения.

560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набези в Тракия, които достигат чак до предградията на Константинопол.

567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.

Българското присъствие през 5 -6 век е неоспорим факт, още повече, че с войнските си умения именно българите влияели върху снаряжението, тактиката и стратегията при водене на бойни действия. Така в "Стратегикон"- на Псевдомаврикий, от края на VI в., на конниците във византийската армия се забранявало да носят български наметала?!

568г. сл. Хр. Второ грандиозно преселение на българи на Апенините.

569 г. - Лангобардският крал Албоин се оттеглил в Италия като с лангобардите заминали немалки групи гепиди и българи, които се установили в Етрурия - областта Беневенто и дълго време селищата им носили и продължават да носят техните имена, а населението е двуезично.

573 г. - Юстин II сключила мир с аварския хаган и като залог за това поискал децата на хагана, но военачалникът Тиберий разпоредил заложниците да са деца на "скитските български военачалници".

593 г. - Папа Григорий Велики (540-604) в IV-та книга на "Диалози"-те си разказва случая с раненото воловарче и за българина – СПАТАРИЙ и военачалника Нарсес. В походите на Балканите българите действали като поданици на аварския хаган.

597г. сл. Хр. Е регистрирана българска победа над византийци при р. Осъм.

През 600г. сл. Хр. първият български кардинал в Италия е бил Петър българина. Според френския хронист Ле Бо през 631-632г. сл.Хр. българи водилит борба за аварския престол като били разбити и 9000 от тях избягали в Бавария, където били избити от крал Дагоберт.

Други, начело с Алцик забягнали в Италия, в околностите на Венеция и Равена. Дружината се заселила в района на Беневенто и Кампобасо, в градовете Сепиниум, Бовианум и Изерния. На Алцек билае присвоена титлата "дук" и по данни В. Бешевлиев, през 663 г. българите потърсили мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671).

Алцековите българи били изпратени при Ромуалд - син на краля. В Беневенто вождът на българите получил титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече - в съчинението си "Български преселници в Италия през VI в."(от 1933 г.) италианският професор Винченцо Д"Амико пише, че до началото на XV в. в Италия е имало българи, съхранили народностното си самосъзнание.

На 23.V.1417 г. български благородници от гр. Верчели положили клетва пред дука на Милано чрез която се задължавали да пазят своите най-древни родови традиции. А през 1933 г. по заповед на Хитлер в Италия се извършва преброяване на населението. По този повод известният иизследовател на българите в Италия - професор Винченцо Д"Амико визира, че потомците на древните българи, живеещи в Италия тогава са били над 4 милиона души.

Българи е имало и всред ранните тюркски групи, известни в Европа от времето на Великото преселение, докато езикът Bulgar език днес се счита за един от изчезналите Западни тюркски езици, наред с хазарския Той днес принадлежи към групата най-архаичните.

Agathius Мирна, говори за нападението Zabergana Хан през 558, даде кратко описание на древната история на "хуните" (българи), след като са живели в Азия за Imeyskoy планина:

"Хората на хуните някога е живял около част Meotidskogo езеро, която гледа към изток, и са живели на север от реката Танаис, като други варварски народи, които са живели в Азия за планински Imeyskoy. Всички от тях са били наричани хуни или скити. С племена в отделно един от тях, наречен kotrigurami други Utihur ". [9]

Според Михайл Сирийски легендата за тримата братя "скити", издаден от планината Imaon (Памир, Хиндукуш, Тян Шан) в Азия и се свеждат до Танаис (Дон). Интересно е да се спомене с някои българи pugurov може би над "pugu" от китайски източници (хипотетично предположение):

"По това време трима братя от Вътрешна Скития бяха с него тридесет хиляди скити и шейсет дни са преминали от планината Imaona. Те отидоха през зимата, за да намерят вода и достигна Тана и морето Понт. Когато стигнаха до границите на римляните, един от тях на име Bulgarios взел със себе си десет хиляди мъже, и е отделена от братята му. Той прекоси реката Танаис, и отиде до река Дунав, която се влива в морето на Понт и изпратени (техни представители) Мавриций пита за да живеят в него и да бъде средство на римляните. Императорът му даде Дакия, Горна и Долна Мизия ... Те се заселват там и започна защитата на римляните. И римляните ги наричали българи ...

Другите двама братя дойдоха в страната на алани, наречена Barsaliya, (Bersiliya) и града, който е бил построен от римляните, например Каспийско море, наречен портата, Thoraya (Дербент). Българи и pugury, обитаващи тези места, в старите дни са били християни. И когато чужденци започнаха да управлява страната, те бяха наречени от името на хазарите по-голям брат, чието име е Hazarig (Kazarig) ". [12]

Докато най-ранното споменаване на българи е от V век е от арменския историк Khorenatsi, според когото във времето на арменския цар Аршак I, син Vagharshak, българите се заселили по днешните арменските земи:

При разпадането на хунската империя се оказва, че българите са част от огромен племенен съюз, които тогава съвременниците наричали с общото име хуни.

Българи се заселват в два основни региона на Кавказ – в района на Северен Дагестана и в района на Кавказка Албания (съвременен Азербайджан), на юг от Дербентския проход. Междувременно при разпадането на Хунорската империя, столетия наред следват масови переселения на хунски племена в района на Западен Сибир, Казахстан, Средна Азии, Поволжието, Северен Кавказ, Северното Причерноморие и Приазовие.

През втората половина на 60-те на IV в., хуните достигнали източното крайбрежие на Азовско море ( Меотида) и се придвижили към низините на Дон. Там живеели и сарматски племена язиги и роксолани, които отстъпили под натиска на хуните. В този момент Утигите и хотите се върнали при своите предци кимерийците.

590 г. - КханБоян Челбир умира. Балтавар Кара на българите става Tubdzhak.

но след неговата смърт Балтавар става най-големият му син Бо-Yurgan. Неговото име в гръцките източници се дава под формата на тялото, и S. Shamsi и И. Исмаил в книгата "Волжка България в разкази за деца" (Казан, 1995 г.) даде цялата фантастична форма на ураган.

Бат Органа

Бу Yurgan (Yugra - името на един от Sabanian раждане) - герой и "изтъкнат с необикновена легендарна сила.

И тук стигаме и до

Когато коментираме политическите и културни връзки между българи и руси през ІХ, Х и ХІ век и приемането на християнството за държавна религия на Киевската Рус ,определено  следва да подчертаем, че това е едно от най-важните събития в историята на Европа от онова време. Още повече, че този акт се осъществява със съдействието и благословията на тогавашни български владетели. Езическата Киевска Рус по същото време попада и под духовното влияние не само на православието от I българско царство, но и под влиянието и на мюсюлманската Волжко-Камска България на хан Кубер. Всеизвестен исторически факт е, че през 986-а г. - две години преди покръстването, Киев е бил посетен от мисионери именно от Волжските булгари, изповядващи мюсюлманската вяра, които предлагат на Великия княз Владимир Киевски да приеме исляма. Според летописите и хрониките на Киевската Рус през същата година същите тези мюсюлмански представители на пратеничеството в Киев кръстили “четирима князе ” от аристокрацията”, чиито имената не са съхранени. Духовното и културно значение на християнството, преминало чрез България в Киевската Рус е огромно, защото по това време там освен български просветители и свещеници присигат и уникални  богослужебни книги, писани на глаголица и кирилица. Това са жития, хроники, преведени на български  от България и Византия, оригинални хроники за и от братята Кирил и Методий и техните ученици. Освен това в Киевската Рус, а от там и в останалите руски княжества – Суздалското, Новгородското, Московското и пр. се създават шедьоври и школи за превод от старобългарски ръкописи. Запазените образци от тях днес служат за изследване на древните славянски езици и техните особености най-вече във връзка с руските редакции на древнобългарския език в периода 9 – 12 в..

Една също не маловажна последица от християнското кръщение на Киевската Рус е развитието на живописта, иконописта, обработката на камъка, уникалната дървена архитектура, създаването на църковна и светска литература както и развитието на духовната образователна система.      Православието, присъединяването на Киевската Рус и на останалите Руски княжества към него, приемането на българската хриситиянска традиция се превръща в мощен фактор, определящ характеристиките на икономическата, социалната, политическата, религиозна, културна и духовна история на Киевската Рус и  Руските княжества въобще.Много важно е да отбележим, че една обща черта на създаваните и превеждани по това време ръкописи е факта, че макар и известни, те не са изцяло изучени. Още повече при тези школи в Киевската Рус и в руските княжества се извършва и една своеобразна редакция на древнобългарския език. Списъкът на хрониките, манюскриптите и на всички сътворени по това време писмени паметници на руската редакция на преведените древно-български шедьоври е огромен.

Ние ще споменем само най-известните от тях – Слуцкия псалтир, Едноеровия пандик на монаха Антиох, житията на Кондрат, на света Текла, минея на Дубровски, Бичковския псалтир и знаменитото Кириловско Реймско Евангелиекакто   както и руските преводи на т.н. Савина книга. Слуцкият псалтир заема особено място всред писмените кириловски паметници. Бил е открит случайно от художника Д.М. Струков през 1867 г. в Слуцк, недалече от Минск, където са били запазени древни ръкописи и старопечатни книги. Ръкописът на монаха Антиох от манастира „Св. Сава” в Ерусалим също е изключително ценен с факта, че Антиох е бил типичен представител на аскетичното и мистично мислене в периода 6 – 7 век, който по молба на игумена Евстафий от Анкирия съставил своеобразно ръководство – правилник за манастирския начин на живот, събирайки и вписвайки там фрагменти от библейските писания и родословията на бащите на църквите. Книгата на Антиох е била задължително настолно пособие за манастирските библиотеки.

Що се отнася до знаменитото Реймско евангелие, написано в Сазавския манастир, където се е извършвала служба на църковно – славянски език – то е било предадено от монасите на Киевско – Печьорската лавра в манастира „Св. Андрей” на емигранти и така препис от него през 10 – 11 век – периода 1055 – 1061 г. се озовава и на територията на Унгария. Това евангелие РЕЙМСКОТО е било написано специално за дъщерята на Ярослав Мъдри – принцеса Анна Ярославовна, която става кралица на Франция и чрез нея то попада в Париж. /Тя е била омъжена за Анри 1 през 1044 г. Изучаването на тези и много други ръкописи позволява да бъдат направени изводи за това, че през 10 и 11 век в Киевската Рус е била изработена система за древноруски правопис, едновременно със всички нейни свойствени дистрибутивни и импликационни форми . Така анализирайки данните във всички открити ръкописи в Киевската Рус и в останалите руски княжества, които приемат християнството от Киев, от генетична гледна точка те се определят като древнобългарски ръкописи, с различен териториален и временен произход и ръкописи, пълни със своеобразни русизми, попаднали в ръкописните школи на Киевската Рус , посредством църковно-книжовния език и интелекта на преписвачите от различните школи, започвайки най-напред от тази в Киевско – Печьорската Лавра..

Ако в "Краткото житие на Кирил", философът ни е бил наречен "най-мъдър учител на българи, руси и славяни", там пише още и, че: "Св. Кирил беше родом българин от Солун и създаде писменост и на нея преведе писмото при управлението на гръцкия цар Михайл, на цариградския патриарх Фотий, в годините на българския княз Борис и на моравския Ростислав, на блатненския и ляшски княз Коцел, на моравския Ростислав, на Заврий - княз хазарский, на Карлус - княз немски, на Дунай - господар унгарски, а също и на царствуващия в Новгород Рюрик, княз руски - 122 г. преди кръщението на Руската земя".

Още в два средновековни писмени документа в "Йоакимовската летопис" и в т. нар. "Дуклянска хроника" се разказва за "руското кръщение, което било осъществено от български духовници" и за първия руски епископ Михайл, който "бил българин родом".  

А ликът на Великия кръстник на Киевската Рус , който          &