Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.03.2012 14:26 - НЕ Е ИМАЛО ВИЗАНТИЙСКО РОБСТВО - ИМЕНА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ МЕЖДУ ЦАРЕТЕ САМУИЛ И КАЛОЯН - 1018 - 1179 . Научна разработка - авторски колектив!
Автор: souroujon Категория: Технологии   
Прочетен: 5856 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 21.03.2012 18:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      БЪЛГАРСКИТЕ     ВЛАДЕТЕЛИ       МЕЖДУ   ЦАРЕТЕ   САМУИЛ    И    КАЛОЯН

image
Десислава и Калоян - компютърна графика А. Зографова
  Д о к л а д  от научно-практическата конференция на академия МАБИК в София – 12.05.2008 г. по темата “Историята на средновековните българи” – Х – ХІІ век - София.

image
Логото на академия МАБИК
 Автори:
акад. Йордан Стоилов  Иванов

Анна Зографова - Член - кореспондент на МАБИК
И
инж. о.з. полк. ВВС -  Стоян Цаков 

Периода Х-ХІІ век на Балканите е определен от съвременните авангардни  историци като период на византийския империализъм и византийската Реконкиста  (отвоюване). Земите на Балканите обаче тогава никога не са били подвластни изцяло на Византия. Напротив, тогава възникнали няколко балкански държави. По този повод умишлено “забравените изследвания” на академиците - византолози Василий Григориевич Василевски и Фьодор Иванович Упенски следва да бъдат ревизирани, заради особено ценните за българската историческа наука резултати. Проучванията им били извършени в насока, необходима на царизма по разкриване и пропагандиране на знаменитата формула “Самодържавие, православие и народност!” като те не отричали, че Русия е приела християнството от България, откъдето получила писменост, духовност и елементи на значително по-високата българска култура. Част от изследванията им били отречени и от червения Кремъл. Не било прието и твърдението на високоавторитетния руски византолог и археолог акад. Фьодор Иванович Успенски, визирано в том ІІІ на “Историята на Византия”, издадена през 1948 г. че “след 1018 г. между Балкана и реката Дунав е съществувала независима Българска държава”, което означава, че не е имало период на византийско владичество между І и ІІ Българско царство. Идеализацията на Визатния от страна на някои изследователи задължавала да бъдат премълчавани факти за империята като опора на деспотизма, църковността и усъвършенствания механизъм за репресии, в епохата на Средновековието. Преследването на българи от страна Византия, в периода Х - ХІІ век било подвластно на завистта от мощта на владетелите от І Българско царство, от подема на просветното дело у нас, стимулирано най-вече от разпространението в Европа на българо-славянската писменост и от възраждането на духовните, книжовни и философски български школи. Ромеите не могли да простят интелектуалния подем на царството ни. Затова започнали да проявяват неописуемо коварство. Те дори канонизирали като мъченици на вярата войниците от похода на Никифор, които не само, че не били христолюбиви, но се отдавали на пиянство и разврат, премазвайки кърмачета и съдирайки кожите на живи животни. Поради тази причина историческата действителност от Х – ХІІ век била изопачена. Изследвайки грандиозния крах на Западната римска империя, ние сме се постарали да изясним точния ход на историческите събития и процесите, инспирирали възхода на Ренесанса, започнал със стенописването на знаменитата Боянска църква. Въстанията и революциите в Европа водят началото си от буните и въстанията по българските земи от същото време. Византия се разкъсвала от ожесточени класови и династични войни като анархията постепенно надделяла. А българските буни само във времето 1018 – 1185 г. били повече от 10. Техният ход не е бил разглеждан последователно, по причина на което през ХІХ и ХХ век класическите представи на историците дифинирали периода като време на двувековно византийско владичество, което е неправилно! И тъй като този шаблон бил възприет, именно той станал определящ за дълго историческата съдба на българската нация . Чувстваме се задължени да поясним, че българската държава в периода между І и ІІ българско царство никога не е преставала да съществува. Логиката на това обстоятелство провокира да се заемем с амбициозната задача по изясняване констатацията на акад. Успенски, защото е имало премълчаване и промяна на факти, докато името на царството ни никога не е било променяно, както и не е изчезвало от средновековните карти на Европа. Дори и в по-късния период на турското робство. Не са били изследвани многобройните български въстания в периода Х-ХІІ век, лигитимирали държавността ни в българските територии на север от реката Дунав, на запад зад Шкодра и на юг до Византия. Известно е, че във времето 1894 до 1914 г. -  академик Успенски е бил директор на основания от него Руски археологически институт в Константинопол.
Ръководил е археологическите и исторически експедиции в царство България през 1908 г. Много специален е приносът му за развитието на българската археология и медиавистика, защото заедно с чешкия археолог Карел Шкорпи е потвърдил местонахождението на средновековната българска столица Плиска, провел е разкопки във Велики Преслав и специално е изследвал Самуиловия надпис от 993 г. От 1928 г той е в  състава на член-кореспондентите на БАН. През 1915-1928 година става и редактор на “Византийский съвременник както” и автор на тритомна история на Византийската империя.
Изследвайки аргументите на академик Успенски, съставихме хронология на българските владетели и династи, управлявали от 1018 до 1185 г. Интересни определения за Византийската империя са оставили френските просветители - Шарл Луи де Секонда, барон дьо Ла Бред - дьо Монтескьо и писателят Франсоа-Мари Аруе Волтер, назовавайки византийската средновековна история “позор за човешкия ум” и “най-плесенясалия и ужасен дял от епохата на средновековното варварство”. В книгата си“Упадък и рухване на Римската империя” (The Decline and Fall of the Roman Empire), известният английски историк Едуард Гибон е обозначил историята на Византия като “безнадежно разложение, безвъзвратно загиване...еднообразна, лишена от всякакъв шанс..”. А парадоксът с Византийската империя е, че Византия е и остава само едно име. Просто защото е съществувала "Източната римска империя", чиито поданици са се номинирали за "ромеоси" - т. е. "римляни", докато Византия е името на империята, дадено й от учените на ХІХ век. Византийската империя била римска по идеология,  гръцка по дух, докато културата й взаимствала древните постижения на Дако мизийските-царе жреци, исконния пръв етнос на Балканите, чиято история, легенди, митове и притчи били пренаписани от елините и по-късно представени за гръцки. Така била фалшифицирана и древната антична история, при което гръцките хронисти направили всичко възможно за да прикрият определени факти от предгръцката цивилизация, свързани с трако-пелазгите, които великият революционер и мислител Георги Сава Раковски и немалко автори свързват с древните българи. Много точни са историческите извори и доказателствата, потвърждаващи, че българите са били първите изконни жители на Балканите, че дакомизийци, българи и придошлите траки са станали един народ и, че Византия е била създадена от тях. Съобщаваме тези данни, защото ние българите не дължим нищо на Византия, нито историческия си живот, нито генома, нито великата си цивилизация. Що се отнася до името “Ромеи” – то винаги е било нарицателно за всички християни, поданици на Византийската империя. В същия контекст и уважаваният гръцки историк Панайотис Кенеропулос коментира, че: “Римската империя е била едно от най-удивителните явления в световната история по причина на факта, че станала гръцка държава, където безшумно и без всякакъв натиск и съпротива се наложил елинският език. Императорите обаче до момента, в който Симеон пожелал да стане наследник на Константин Велики не са били от гръцки произход. С изключение на Маврикий /582-602г./, Ирина Атенейска/797-802г./ и Михайл /811-813/г”. Същото важало и за по-късните императори на Византия, в чиито вени текла дакомизийска, арменска и българска кръв.  Всъщност, доказано е в историческата наука, че повече от половината от тях както и военачалниците им са били от български и от дакомизийски произход. А основната своя цел, Византия постигнала с превода на Библията на старобългарски, според който царството ни е приело християнството от Цариград, а не от Рим. По същото време, в царство България се разпространило Богомилството, основано на вярата в Христос. Негов основоположник бил Боян Магът - по-малкият син на цар Симеон І Велики. Тази “българска ерес” (Bulgarorum haeresis) тръгнала от българските земи през Византия и била възприета из цяла Европа, където богомилите били назовавани бурги, катари или албигойци. Там еретиците ни създавли школи и университети, в които интерпретирали Христовото учение през призмата на древната българска космогония, представяйки и мъдростта на предците - дакомизийски жреци. Така от земите на І Българско царство тръгнали идейните литийните шествия на древната българска хуманност,  наука и по този начин е било стимулирано развитието и възхода не само на Ренесанса, но и на просвещението, духовността и революциите в Европа. Констатирахме, че в периода  Х – ХІІ век не е било изследвано подробно военното дело на българите. Не са били изследвани и въпросите, свързани с военната отбрана на Византия, които са били най-важни за империята, в която войската е била почти изцяло наемна. Като наемници Византия ползвала руските варяги и траките, докато пехотата била изцяло арменска. По времето войните на император Василий ІІ с царство България били изразходвани колосални въоръжени сили и средства, а в Мала Азия се създали условия, застрашаващи империята от изток, в резултат на разрива и разкъсване връзките с Армения. Трябва да отбележим, че от Армения Византия е черпела най-много военни ресурси. В историческата наука съществува и теза за азиатизирането на Византия, с вменяване  елементи от източната култура. Докато  Мала Азия била част от земите на Византия, империята била силна. Когато обаче загубила малоазийските земи, тя претърпяла катастрофални поражения, най-тежките от които били нанесени от селджукските турци при Манцикерт (1042 г.) и при Мириокефалон  през 1176 г. Тогава Византия окончателно загубила малоазийските си територии. Не е изяснен напълно и въпросът за административното устройство на България в годините 1018 – 1185 г. В коментар на проф. В. Златарски “обяснението, че византийският император Василий II бил “склонил да запази независимостта на българската църква” , поради опасения от засилване аспирациите на Рим, изглежда много странно. Такъв аргумент трудно би могъл да бъде осмислен. Вероятното ухажване на българската аристокрация, на фона на репресиите, с ослепените войници било интригуващо. Според проф. Златарски се е касаело за “специална политика от страна на Византия, чиято цел била да бъдат привлечени най-влиятелните слоеве от българското общество  висши духовници и боляри. Известният руски учен Валентин Фоменко през 80-те години на ХХвек изведе авангардна теза, че е възможно множество от библейските, антични и ранно-средновековни събития от традиционната световна история да са ставали в значително по-късен период от времето, в което са били описани. Фоменко е доразвил идеите на руския академик Николай Морозов, оспорил и открил в историята изключително много несъответствия от възприетата хронология на Скалигер. Той дори е уточнил, че по изкуствен начин е бил удължен от историците т.н. период на “Залеза на Византииската империя”. Съобщаваме този факт по следния повод: съпоставяйки събития именно от времето и след цар Симеон Велики до 1018 г. и от появата в хрониките на болярина Шишман Мокри до падането на България под османско владичество (1396 г.) и българският изследовател Йордан Табов създава хипотеза за това, че класическата история описва събития от един и същи период, интерпретиран в епохи с отстояние няколко века. Той детайлизира хронологията на Фоменко, според която, Василий II Българоубиец (Х-ХI в.) и Йоан V Палеолог (ХIV в.) са били едно и също лице. Дори нещо повече – изследователят Табов е предложил да бъде ревизирано времето на управление на императорите Василий II, Йоан V и на султан Баязид I Светкавицата, твърдейки, че преписвачите на историята са били неграмотни или тенденциозно са вменявали събития в ръкописи, за да подменят хода на историята.
Тъй като всяка преписваческа школа имала свои правила, а писарите са си позволявали волности, в тълкуването на хроники, преводи, и история, Официалната версия за периода от 860 г. до към 1260 г. обхваща почти цялата реално документирана история на Византия. Описания на събития от същия период образуват почти всички останали части от официалната византийска история. Самият период 860 - 1260 г., според Йордан Табов трябва да се прецизира, като приетите сега в него дати се увеличат с около 200 години. Трудно обаче можем да си представим огромния обем работа по проверката,прецизното уточняване и пренаписването на тези исторически факти.
В Мала Азия по същото време са продължили да живеят и потомци на фригийците/фригите – болги/, кардани, хети, агазири и др. към които при миграциите в периода VІІ - Х век се преселили и древните българи от Кавказ, айсорите и немалко арменци и парти (арийци). Така до ХVІ в., в сърцето на Мала Азия е просъществувала българска държава със столица, ситуирана близо да планината Булгардаг, чиито потомци до днес са над два милиона ислямизирани българи. А двама от най-великте византийски пълководци на всички времена от периода на ХІ век са и остават братята князе Григорий и Абасий Бакуриани, построили култовия Бачковскски манастир край Асеновград и манастирските комплекси на Кръстова гора. Те били потомци на арменски и на много стария грузински княжески род Бакуриадзе /Бакуриани/. Григорий бил севаст и велик доместик на Византия, а Абасий - магистър и главнокомандващ византийската императорска армия. Уставът на Бачковския манастир, отркрит през 1083 г. е бил написан на грузински и арменски език като имал една извънредно важна подробност: в него изрично се забранявало на гърци да посещават манастира, защото князете Бакуриани изповядвали източно православната монофизитна вяра – учение, обявено за ерес още през 451 г., по време на IV Вселенски събор в Халкидон. Според арменските хронисти, княз Григорий е поддържал връзки и с българските богомили. И въпреки военната си кариера и пост, преди да стане велик Доместикос на Запада, (Западните територии на Византийската империя) и пръв пълководец на империята след Василевса, той ръководел отбрана на арменската столица Ани, нападната от селджукските турци, начело с Алп Арслан през 1064 година. Григории /Григол, както го наричали още и арменските хронисти/ е служел на императорите Михаил VII Дука Парапинак (1067-1078), Никифор III Вотаниат (1078-1081) и Алексей I Комнин (1081-1118) като през целия си живот е бил воин и командващ византииската армия на Източната Римска империя. Загинал през 1084 г. в битката с павликяните край Филипопол, /днешния Пловдив/, в бой с отрядите на пълководеца Травъл – самостоятелен владетел и бивш приятел на императора Алекси Комнин. Известната средновековна писателка от български произход Ана Комнин, в своите хроники обвинила за убийството на княз Григорий Бакуриани  и за разгрома на византийската войска неговия помощник Врана, който също загинал в боя. Предвид особено сложната политическа обстановка и междуособиците във Византия, много български владетели след цар Самуил, в периода ХІ - ХІІ век са се обявявали за независими, впоследствие дори и за царе на българската държава. Целта била да спечелят на своя страна компактното българско население. Многобройни български владетели от българските земи по територията на целия Балкански полуостров, от Белград до делтата на реката Дунав, от Йонийско до Черно море надигнали глава срещу византийската инвазия. В периода след 1050 г. почти до края на ХІІ в. във Византия интригите и противоречията били последица от настъпилата анархия под влияние на страха от настъплението на селджуците, от ордите на печенегите и от кръстоносците. Византийските стратези от това време били принудени да се съобразят изцяло с обстановката в България и в Мала Азия. Защото там, където не е имало византийски гарнизони, императорска власт просто не е имало. А там където били ситуирани императорските вйски, за момент се възцарявал мир, но след тяхното оттегляне, местните владетели също се обявавали за независими. Красноречиви в този смисъл са примерите от това време с българския пернишки владетел Кракра и с българския архонт на Белград Елемаг. Войските от византийските гарнизони много често били отзовавани в Константинопол, именно за да задравяват властта и независимостта на Византия. Успешното въстание на византийските генерали и на владетеля Варда Фока от 987 г. заплашило устоите на раздираната от противоречия, павликянство и богомилство Византийска империя. От християнизирането на Киевската Рус, извършено през Х век, най-напред с благословията на киевската княгиня Болга – дъщеря на кхан Расате, с помощта на свещеници от България, Византийската империя извлякла огромни дивиденти. Каноническото покръстване било извършено от сина на Болга /Олга/ и правнук на цар Борис Михаил І Дуло - княз Владимир Киевски. Другият син на Болга – Светослав – Борис, кръстен на прадядо си Борис І, не успял да завземе престола на Дунавска България, но подстрекаван от ромеите, след кръвопролитни сражения през 972 г. превзел Велики Преслав. Въпреки споразумението между него и  българския цар Борис ІІ – негов братовчед, княз Борис Светослав не успял да защити авторитета си пред българската аристокрация и впоследствие бил убит от печенегите. Първата съпруга на княз Владимир Киевски била също българска принцеса, от рода на цар Симеон Велики. Император Василий ІІ обаче, с цената на интриги успял да прекрати този брак, омъжвайки по политически причини сестра си Ана за своя сюзерен, с чиято помощ през 1016 г. ликвидирал хазарското царство от който момент започнала бунтовете земите на Българското царство. Българският цар Роман бил описван от хронистите като “даровит и енергичен владетел”, участвал в битката при Траянови врата през 986 г. Данни за времето на Комитопулите оставил и арменският хронист Асохик. Коментирайки царската титла на цар Роман, като обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на “царския род”, хронистът най-подробно е описал как същият владетел ситуирал Скопие - “Cesariа” за център на своите владения, в които построил и манастира “Св. Георги Бързи”. Същите данни откриваме и в унгарски хроники. Когато започнала гражданската война във Византия, цар Борис ІІ бил убит, а Роман веднага бил коронясан и отведен при комитопула Самуил на когото той станал съуправител през 978 г. Така начело на българската държава останали цар Роман и цар Самуил. Тогава синът на болярина комит Никола – Самуил станал наместник на цар Роман, управлявал след Борис, в периода /991 – 994/, а във времето 1002-1003 г., българският комит Охтум Ахтум, управител на Гъмзиград – Видин владеел територии на запад, изток и север от р. Криш и Северин и дори  воювал с маджарското кралство. По същото време още един български болярин от пронията на днешния Турну Северин също се обявил за независим. В Българската енциклопедия има данни за първия официален документ на старобългарски език, в който се споменава за съществувалите тогава данъци. Това бил „Земеделски закон“, чийто първи препис е от 9 век.. Там пише, че при българския цар Самуил през 10 век – се е плащал данък: всеки българин, който имал чифт волове – като данъчна единица, плаща данък в натура – 1 крина жито, 1 крина просо, 1 стомна вино. Това е записано от византийския хронист Йоан Скилица. Поземлен данък, при който имотът е бил основен предмет на облагането. В първото издание на ”Повйест хървата и врийеме народних владара” - (”История на хърватите и времето на народните владетели”), отпечатана през 1925 г. в Загреб, хърватският историк Фердо Шишич описал и кончината на императора от арменски произход Йоан I Цимисхи на 11 януари 976 г., вследствие отравяне, което е предизвикало гражданската война във Византия. Времето на Йоан І Цимисхий (969-976)  е обявено от гръцките историци като т.н. реконкиста срещу варварите.  В същата година се вдигнало и т.н. “Българско въстание” срещу византийците. По същия повод и хронистът Йоан Скилица написал, “ когато българите въстанали, били определени да ги управляват четиримата братя Комитопули – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил Дуло.
Комитопулите дали старт на българското движение срещу владичеството на Византия. Описал най-подробно как в Западна България, четиримата братя (Давид, Мойсей, Аарон и Самуил)застанали начело на управлението, по време на надигналата се опасност за източна България, завладяна от византийския император Иоан І Цимисхий. Описал е как българският цар Самуил е управлявал и как е възстановил в Охрид българската автокефална Патриаршия, която Цимисхий премахнал, как комитопулите дали старт на българското движение срещу владичеството във Византия. Опасявайки се от български атаки, византийските окупационни войски създали по същото време стратегиите “Йоанопол “ - Велики Преслав и ” Доростол” - Дръстър/Силистра/. В битка бил убит Комитопул Давид, в местността Красивите дъбрави между Костур и Преспа, а Мойсей загинал при обсадата на Сяр. В края на историята, авторът Шишич представил и Азбучник с имената на българските владетели от онова време, в който цитирал името “Самуил, български цар”  на повече от 20 места. Настъплението на българите, в посока на Солун довело до завладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. За комендант на Сервия бил назначен преданият болярин Николица, а управляващ Верия станал боляринът Добромир, женен за племенница на цар Самуил. Що се отнася до успешното управление на цар Самуил по това време, то било особено резултатно, в областа на Дукля (Черна гора) и в Рашка (Сърбия). Последен от рода на Комитопулите, в периода 1015 – 1018 властвал цар Йоан Владислав Дуло, син на Аарон и племенник на цар Самуил. Според Дуклянския презвитер, той убил своя братовчед цар Гаврaил Радомир и неговата съпруга по време на лов както и сръбския княз Йоан Владимир - васал и зет на цар Самуил, съпруг на дъщеря му Косара. През февруари 1018 г. обсадил Драчката крепост, в околностите на която обаче самият той бил убит . Приживе дал на първородния си син владетелското име на първенеца - “Персиян” за да подчертае династичните му права. Персиан царувал кратко. Според хрониста Скилица, цар Василий II “...издигнал висока трибуна (“виматос”), на която приел Пресиан с братята му (...), като ги успокоил с праведни и човеколюбиви думи.” Пресиан получил титлата “магистър”), докато Алусиан и Аарон - “патриций”. Българите през XI—XII век са имали ясно изразено народностно самосъзнание, което личи най-вече от характера на създадената по това време литература у нас: (жития, апокрифи и пр.), както и от честите бунтове и въстания, насочени срещу византийската власт. Още един легендарен български владетел от същото време бил и Кракра Пернишки, участвал в защититата на Средецката крепост от Обсадата на Василий ІІ, продължила 88 дни. Тази обсада обаче се оказала неуспешна. И когато през пролетта на 1017 г. Василий II се насочил и към Костур, и там обсадата се оказала също неуспешна и била прекратена заради управителя на Дръстър Цицикий, който информирал император Василий ІІ за съществуващите съвместни военни планове между барон Кракра и цар Иван Владислав. За да се спаси и да спаси и своя край – Перник, владетелят Кракра бил принуден да  предаде на императора “славния Перник с още 35 крепости”. В района на Сяр, владетелят Кракра се представил пред Василий, заедно с болярина Драгомъж - управител на Сливница. По същото време капитулирали и българските велможи Несторица, Лазарица и Добромир Млади. В знак на върховна “милост”, императорът приел царица Мария с тримата й по-малки синове - Траян, Радомир и Климент и с шестте й дъщери, най-голямата от които се е казвала Екатерина, която впоследствие била коронована като византийска императрица през 1057-1059 г. Българската царица Мария била удостоена с патрицианска титла както и нейните потомци. Удоволетворен от победата над българите, император Василий ІІ организирал триумфално шествие в Атина, около древния Партенон, като обдарил извънредно щедро същия храм, обявен за храм на “Св. Богородица”. Всъщност древният Акропол първоначално е бил пеласгийски храм, посветен на Зевс, който пък бил пеласгийски, а не гъцки бог. През 1018 г. Василий II Българооктон блокирал в Скопие основната сила на българската царска армия, която пазела града - център на темата (областта) “България”.   На 15.08. 1018 г. по заповед на Василий Българооктон бил ослепен българският владетел Ивац, докато боляринът Николица продължил да се съпротивлява. По тази причина Николица завършил живота си в тъмница. В този момент пред Василий ІІ се представил още един самостоятелен български владетел - архонтът на Белград - Елемаг, заедно със своите съуправители. Той обаче бил заподозрян от императора, в стремеж да възстанови “българската власт”. И въпреки, че оборил обвиненията, съуправителят му Гавра бил ослепен. Според известната средновековна история на знаменития френски историк LEBEAU, историците хронисти от времето на Василий ІІ не са дали никакви подробности за “подвизите” на Византийския император из земите на царство България като са се задоволили само да уточнят, че той “всъщност не е преставал да води 13 години войни, с цел разрушаване на Българското царство”. Баталийте на Василий ІІ, естествено опустошили България, но не и твърдия български дух и жилавостта на племето ни. Наемниците му не са могли по никакъв начин да сломят свободолюбието на българите, които по никакъв начин не се признавали за победени.. Ето как описва LEBEAU зверското ослепяване на 15 000 български пленници по заповед на император Василий ІІ: “...”тези мъже, които затрудняваха похода на императора и за да се избави от тях, той употреби едно средство, наистина по-малко кръвопролитно, отколкото една обща резня, но и също така варварско, което е показало една варварска и обмислена жестокост. Той раздели тези злощастници по стотици и заповяда да извадят и двете очи на всичките, с изключение на едного, за всяка стотица, комуто изваждаха само едното око, за да може да води другарите си...И в такова състояние Василий ги изпрати на Самуила. Последний, като видя това плачевно зрелище, остана като мушнат от дълбока скръб и ужасен, падна в несвяст, от която се съвзе с едно сърцебиене толкова силно, щото след два дни умря от него. Негов наследник стана сина му Роман или Радомир, наречен още и Гавриил, роден от една пленница от Лариса. Телесно младежът бе по-як от баща си, но по-слаб в ума. Той царува само една година и биде убит на лов от Владислав, сина на Аарона, комуто беше спасил живота!” – тук обаче авторът LEBEAU уточнява още: “Вижда се, че Самуил е имал и друг син, /вж. Том 15, стр. 44 от съчиненията на LEBEAU/, като там се разказва и за някаква придворна сватовщина от 1077 г., в която в Цариград се случва следното: “Жената на Андроник, чрез своята ловкост, надви всичките препятствия. Тя бе дъщеря на Тройана, син на Самуила, царя на България. Тая княгиня, украсена със сичките дарби по дух и по хубост, сполучи и прочее...” Според Ст. н. с. ІІ степен - историка Божидар Димитров, костите на българските царе - Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав, управлявали от 997 до 1018 г. били открити преди 30-години от гръцкия археолог проф. Муцопулос, в базиликата “Св. Ахил” на остров в Преспанското езеро. Доста по-късно те също били пренесени. Известно е, че към момента се намират в университетската лаборатория на Солунския университет “Аристотел”. Гробът на цар Самуил бил открит през 1965 г., а костите му се съхраняват в Солун. В базиликата “Св. Ахил” вече е поставен надпис на гръцки и английски, който гласи: “Гроб на Самуил - цар на България”. Владетелят Самуил, според Отец Паисий и Константин Иречек бил от много известен болярски търновски род. По последни данни, мощите на цар Самуил продължават да се съхраняват в лаборатория на Солунския университет и предстои да бъдат символично препогребани в династичната църква на Асеновци във Велико Търново, в деня на независимостта на България – 22 септември, когато ще се чества 100- годишнината от обявяване на Указа на цар Фердинанд. В една от хрониките на византийската принцеса - писателка Ана Комнин, потомка и на българския царски род от XII в., цар Самуил е описан от нея и като: “най-важния потомък на “българския василевс Мокрос от българската династия “А от изследването на Самуиловия надпис при с. Герман, Преспанско (от 992/993 г.), и Виенския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, с добавките на епископ Михаил Деволски, от началото на XII в. научаваме, че “Шишман” никога не е бил “западен цар” и че “Бащицата на Комитопулите” се е казвал комит Никола, а съпругата му – Рипсимия”. Таблицата е изготвена и ползвана от проф. В. Златарски. Изключително интересен факт, свързан с управлението на цар Самуил  е била канонизацията на Великия Рилски светец Св. Иоан Рилски( 876-946), незаконен полубрат на българския цар Петър. Предполага се, че Светите мощи на Св. Великомъченик Йоан Рилски са били пренесени през 989 г. във време, в което български патриарх е бил патриарх Гавриил - Герман. Точно този български архиерей извършил канонизацията на светеца.  Или както коментират изследователите теолози: “Самуил добре осъзнавал необходимостта от “свои” светци и като идеологически стожер не само при съпротивата срещу Византия, но и в навечерието на очаквания през 6500 г. от Сътв. (992 от РХ) “свършек на света”. Св. Йоан Рилски починал на 18.08.946 г. и е бил погребан в основаната от него Рилска обител. Непосредствено след неговата смърт, българският цар Петър наредил мощите му да бъдат пренесени в Стерлиция -Средец /дн. София/. През всичките тези години Рилският светец е бил покровител на българския народ. 
Бил е почитан не само от всички останали православни, но и подвизите му били известни чак до Сибир. Бил е основател на българската монашеска школа по бойни изкуства. Св. Иоан Рилски е бил първият български пустинник - основател на Рилската света обител. Според оспорваната версия бил роден в село Скрино (край град Дупница) като до 25-годишната си възраст бил пастир, след което приел монашество като се отдал на аскетизъм, изолиран в пълен пост и молитви. Има данни обаче, че в крехка детска възраст той е бил занесен в селото за да не се разбере, че е незаконнороден царски син. Постигал уникални чудотворни изцеления на всички видове болести, което го прославило по целия Средновековен свят. След смъртта му се заговорило, че и, ковчегът с тленните останки на светеца е имал чудотворна мощ, а гръцкият писател Йоан Скилица описвал като свидетел излекуването на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180). През 1194 г., българският цар Асен І разпоредил мощите на светеца да бъдат пренесени в столицата Търнов. Те оцелели по чудо след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 г. и били отново върнати в Рилската обител, благодарение на султан Мурад II, съпруг на българската принцеса кера Тамара през 1469 г.
Отново в ”Повйест хървата и врийеме народних владара” - (”История на хърватите и времето на народните владетели”) подробно са описани битката при Беласица както и историческите личности на българските царе Гаврил—Радомир и Иван Владислав. Същият автор е разказал по какъв начин българският Патриарх в Охрид е трябвало да се примири и с титлата Архиепископ, в периода след победата на Византия, когато българската църква там останала автокефална и независима от цариградската Патриаршия. Описано е и българското възстание, ръководено от цар Петър Делян, победен от византийците през 1041 г. /на стр. 494 и 495/, както и българското Скопско въстание от 1072 г. , начело с Георги Войтех. Последният поискал съдействие от владетеля на Дукля, Травунйе и Раша - сръбския княз Михаил. Междувременно една от дъщерите на цар Самуил и царица Агата - Теодора Косара била съпруга на сръбския княз на княжество Дукля - Иван Владимир. Имала дъщеря, която пък била омъжена за княза на Зета - Стефан Воислав. Българите пожелали княз Михаил да им даде един от синовете си за български цар именно по причина на факта, че родът на Самуил е бил и в роднинска връвка със сръбския кралски двор. Тогава Константин Бодин е бил прогласен в Призрен за Български цар. В следващата представена от нас хронология на управление на българските владетели и династи, в периода 1018 – 1185 г. сме се постарали не само да допълним списъка с техните имена, но и да отбележим по-значителните събития в царството ни и в Европа.         ВЛАДЕТЕЛИ И ДИНАСТИ,   УПРАВЛЯВАЛИ ЗЕМИТЕ НА БЪЛГАРИЯ В ПЕРИОДА 1018 – 1185 г.:    
  ГОДИНИ      БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛИ     СЪБИТИЯ
   994 - 1014г.                                         Цар Самуил I Дуло Мъдрецът Йоан Геометър извел аналогия между името “Комита” (Самуил) и Халеевата “Комета”, наблюдавана през лятото на 989 г. от земите на Балканите. Тогава чрез победата при Траянови врата, българските царе Самуил и Роман освободили столиците Велики Преслав и Плиска и североизточните български земи  и ситуирали центъра на държавата в Охрид и Преспа, заради компактното българско население там и по-добрата защитеност и отдалеченост отКонстантинопол и от напиращите от север кумани, печенеги, далеч и от натиска на силното унгарско кралство. Царят починал на датата 6 октомври от сърдечен удар, след битката край планината Беласица     Дъщерята на цар Самуил Косара се омъжила за зетския княз Иван Владимир. Разкопките на гръцкия археолог Н. Муцопулос са потвърдили сведенията, че българският цар Самуил е бил погребан в своята резиденция в Преспа, в катедралната църква “Св. Ахил” където е имало надпис по силата на който въстаническите  български водачи Петър Делян и Констинтин Бодин потомци от родословието на царя.  
.. Цар Гаврил Радомир – първороден син на цар Самуил.   Син и на царица Агата - дъщерята на кмета на Драч Иван Хрисилий. Коронясан за български цар на 15 октомври 1014 г..Според Скилица Гаврил Радомир бил убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав през лятото на 1015 г., който се провъзгласил за цар и зпратил писмо на император Василий ІІ, с предложение за мир и обещание за подчинение. Най-големият син на Гаврил Радомир бил измъчван и ослепен, а другите му деца се предали на Василий ІІ в Охрид, след гибелта на цар Иван Владислав през 1018 г., заедно с царица Мария и нейните 5 синове и 6 дъщери.    
1016 г. - 1018 г. Княз Иван Владимир   Цар Иван Владислав Дуло – Синът на цар Иван Владислав Траян оженил дъщеря си Мария за патриция Андроник Дука, брат на византийския император Константин, от която линия е родословието на българския цар Симеон Сакскобурготски. Потомък на вторият син на цар Иван Владислав Алусиян имал двама сина - Василий и Самуил, а неговата дъщеря се омъжва за император Роман Диоген.   Йоан Владислав Дуло властвал като български цар Последен от рода на Комитопулите, загинал пред стените на Драч. Син на Арон и племенник на Самуил, цар Иван Владислав според Дуклянския презвитер убил своя братовчед Гаврaил Радомир и съпругата му по време на лов. Потомки на цар Иван Владислав са българските принцеси Екатерина и Мария. .И двете властвали като  византийски императрици.  
1018 – 1033 цар Траян син на цар Иван Владислав.  
  1018       1017 – 1018 г. Кракра Пернишкисамостоятелен владетел, получил патрицианска титла от император Василий ІІ – наричан още през Средновековието Барон. Полският крал Болеслав І и киевският велик княз Святополк І превземат Киев.         През есента на 1016 г. император Василий ІІ нападнал Средецката крепост Триадица(днешна София).По това време владетелят Кракра се укрепил в Перник. А през 1018 г. в Сяр. Ичиргу-боилът Богдан, Кракра и Драгомъж признали върховенството на императора и били титуловани “патриции”.
1018 г. Архонт Елемагсамостоятелен владетел на Белградска област.    
1018 – 1019 г. Цар Траян син на цар Иван Владислав.  
1018 г.   Създадена е била Охридската архиепископия-патриаршия (Охридска патриаршия, Архиепископия охридска на Първа Юстинианина и на цяла България)
      1019 г.       1018 – 1061 г.          С Л Е Д В А!


Тагове:   annazografova,


Гласувай:
2


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: souroujon
Категория: Технологии
Прочетен: 1463452
Постинги: 448
Коментари: 93
Гласове: 634