Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. deathmetalverses
14. samvoin
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. deathmetalverses
14. samvoin
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. mimogarcia
9. bateico
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. mimogarcia
9. bateico
10. sekirata
Блогрол
Постинг
28.04.2010 19:14 -
Дали не трябваше да се родя момче - Разказ на актрисата Таня Карбова - Лаго Ди Комо, Италия
Автор: souroujon
Категория: Технологии
Прочетен: 3315 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.04.2010 19:38
Прочетен: 3315 Коментари: 2 Гласове:
1
Последна промяна: 28.04.2010 19:38
ДАЛИ НЕ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ РОДЯ МОМЧЕ
За достойните тракийски Българи от Одринска Тракия
Разказ на актрисата Таня Карбова
И най-слабото перо е по-силно от всяка памет! Китайска поговорка Не беше много словоохотлив моят дядо, не ми е разказвал приказки, нито случки от неговото детство. Баба ми си отиде млада, на 58 год. И той съвсем се умълча. Деня прекарваше сам, не четеше книги, само вестниците преглеждаше. В стаята си нямаше излишни предмети, затова като я подреждаше, сякаш правеше това по-скоро за да подреди мислите си; спокойни и банални битови движения на човек, зает с драматични битки с вътрешните си демони. Атеросклерозата в последната година от живота му извади наяве някои от тях. Тогава бях в 10-и клас на гимназията. Прибирайки се от училище, често се случваше да го намеря я под масата, я под леглото. Казваше, че „жандарите” са го затворили в този “зандан” : “Къде е баща ти? Нямa го... Кой ще ме освободи ? Те ще ме убият... Намери го... Да дойде да ме освободи!” Друг път намирах целия апартамент в накъсани парчета вестници : „ Не ги пипай! Това са позиви! Организираме възстание ! “ Това са думите, които съм запомнила от него. Не мъдри сентенции и наставления, а думи- загадка. Откъде идваше този безумен страх в мирната и щастлива 1974-а година? Знаех, че е роден в Лозенград и на 15-16 годишна възраст се е преселил във Варна, защото Лозенград е останал в днешна Турция. Но никога не говореше с омраза за турците. Напротив, имали са приятелско съседско семейство във Варна. Баща ми помнеше как когато решили да се преселят в Турция (около1940г.), дядо ми им помогнал да си натоварят багажа на кораба и с цветя и сълзи са ги изпратили на пристанището. Баща ми се занимаваше активно с дейността на Тракийското дружество във Варна, създадено за да съхрани културните традиции на този български етнос. Разказвал ми е на колко хора са помогнали да намерят изгубените си роднини, преселили се в различни моменти от Одринска Тракия в България. Цялата им дейност се е водила винаги от мотото: „ Не ОТМЪЩАВАЙ, но не ЗАБРАВЯЙ !” Смъртта на родителите винаги е внезапна. Едва когато ги загубим, изникват всички незададени въпроси към тях. Какво караше баща ми в годините на реституции и приватизация ( след 1990 г.) да посвещава време, енергия и здраве на Тракийското дружество във Варна? Защо продължаваха да го занимават неща, случили се преди почти един век ? Защо живееше с миналото, в историята? Защо с болното си сърце и въпреки лекарската препоръка да си почива, имаше винаги нещо по-важно в дружеството? Вече 20 год. живея в Италия, до езерото Комо и добре познавам сложността и трудностите в процеса на приобщаване към една култура, различна от твоята. Налага ти се да изградиш нова идентичност , нещо като да преинсталираш цялата оперативна система на компютъра. И никой не ти я дава готова! Съвременната психология разглежда откъсването от “корените” на човека като една от най-големите психически травми. Можеш лесно да се заблудиш, че всичко което си научил досега, няма стойност, не ти служи, т.е. за да се интегрираш в обществото по- бързо, рискуваш да бъдеш асимилиран, претопен. Във всяка Промяна съществува рискът „да се изхвърли бебето заедно с мръсната вода”. А не се ли оказаха повечето хора и най-вече родителите ни, eмигранти в собствената си страна ? Ние поехме бързо към „цивилизования свят” ,опиянени от предоставената ни свобода да пътуваме. Къде можеха да се „преселят” пенсионираните ни родители, прокудени от чалга, престъпност и корупция ? Няма ниски и високи култури, има различни. Разликата е, че с морала си, някои общества те карат да се чувстваш повече човек, а други по-малко. Ако културата, към която ти се налага да се приобщиш ( а това може да е работна среда, училищна, в квартала, в селото, в града, в държавата ), не удовлетворява човешките ти стойности, не ти остава друго освен да мигрираш в себе си, да влезеш в „инсталационните файлове” на „оперативната ти система” и се опиташ да разбереш функциите им, защо, как и кога са създадени, да опознаеш собствения си „персонален компютър”. ( Смята се, че невладеенето на компютъра в 21-и век е равносилно на неграмотност. ) Без „персоналния компютър” е немислимо съществуването ни като личности. Личната ни култура е цялата тази система от „файлове”, която започваме да „инсталираме” от момента на раждането си, но много от тези „файлове”, основните, принципалните, са създадени от прадедите ни. Тях не можем да променяме, можем само да опознаем, да се научим да различаваме от временните, опционалните, без които „компютърът” може да функционира, без които ще продължи да си съществува . Защото имаме само този, „персоналния”, за цял живот! Няма богатство, няма банков кредит, който да ни даде възможност да си купим нов. Можем да обновяваме само „допълнителните програми”, да попитаме приятел за съвет, да го занесем на „специалист” (психоаналитик), когато не можем да се справим сами, но за този живот имаме само един, несменяем! Тази метафора с компютъра си е моя, но тя е само външна форма на мисъл, сентенция, истина, стара като света. Трябвало е аз да узрея за нея, за да стане и моя. Баща ми, дядо ми, прадядо ми биха я изказали може би просто така, с две думи : за да живее дървото, не му режеш корена, нали! Знаел е баща ми и това, че когато тази стара истина стане и моя, него вече няма да го има и най-предвидливо е записал на няколко листа от пожълтяла стара тетрадка, есенцията на родовата му памет. Намерих я пет години след смъртта му, сред историческите книги и многобройни записки. Моята дъщеря със сигурност някой ден ще пожелае да я прочете. Тетрадка на Сотир Атанасов Карбов По спомени на баща миАтанас Сотиров Карбов - за фамилията ни с дълбоки корени на българи от Източна Тракия Това, което записвам, ми е предал, в продължение на много години баща ми Атанас Сотиров Карбов, роден в Лозенград 1898г. и починал в 1974г. в град Варна Неговият баща и мой дядо, Сотир Атанасов Гаргов, е роден в 1861 год. в Лозенград. Имал няколко братя и сестри. Фамилията ни е била Гаргови, с традиционно редуване на имената Сотир и Атанас. След преселването в България фамилното име преминава в Карбови. Братята на дядо Сотир - Ради, Стойко и Асен , с целите си семейства, по различно време в годините 1903-1913 бягат от Лозенград във Варна. От рода на дядо ми Сотир и от този на жена му Гергана, още 2-3 десетилетия преди Освобождението на България, има българи, принудително изселени в азиатската част на Турция, в района на Бъндарма и Коджа Бунар. Някои от тях до към 1920 г. идват в България. Баща ми беше открил негови братовчеди във Видин и в селата около Провадия, но не е можел да поддържа контакт. А ние и до днес, с моето поколение техни наследници, въобще не се познаваме. Дядо ми Сотир Атанасов Гаргов е живял в южната част на Лозенград, близо до гарата, в квартала около църквата „Св. Атанас”. Бил грамотен и буден човек. Лозята и нивите им били на 4-5 км на юг от града, по пътя за селото Каваклии, близо до някаква известна мелница. Жена му се казвала Гергана (с моминска фамилия Робева или Ролева), родена около 1868 г. От нейния клон има преселени роднини във Варна и Бургас. Ражда на дядо ми три деца (или 4?). Отглеждат от малко и едно роднинско момиче, останало сираче, което също идва във Варна през 1913 год. на възраст около 16-17 години. По-късно се омъжва във фамилията Профирови (или Порфирови), преселени във Варна от района на Малко Търново. Най-големият син на баба ми и дядо ми е бил Тодор Сотиров Карбов, роден в 1887г. Може би им се ражда втори син през 1890 г., но не се знае нищо за него. Трета е леля ми Елена Сотирова Карбова, род. в 1893 г. и най-малкият е баща ми Атанас Сотиров Карбов, род. в 1898 год. Всички учели в прогимназията на Лозенград (до 8-ми клас), а гимназия е имало в Одрин. Семействата с възможности после изпращали децата си в университет в Европа или България. Историческите събития в края на 19-и и началото на 20-и век и особено Санстефанският мирен договор, силно революционизират българското население от Тракия и Македония, останало извън рамките на свободна България. Баща ми помнеше как, въпреки забраната и гоненията, масово се пеели песните на Ботев и апокрифно се разпространявали стиховете за Левски, Хаджи Димитър и Караджата. Дядо ми Сотир, грамотен и свободолюбив, активно участвал в подготовката и провеждането на Преображенското въстание от 1903 г. Баща ми тогава е бил 5-6 годишен и помни, че дядо ми Сотир често отсъствал с дни и месеци. По време на въстанието, някой предал поръка от баща му за майка му, да се премести с децата на един хълм в северната част на града, в една къща близо до църквата „Св. Спирдод” (или Спиридон?-бел.ред. ), за да се крият от турците. През пролетта на 1904 г. , след около година отсъствие, баща му се прибрал в тази къща. На третия ден, взима Тодор (тогава 17-годишен) и тръгват за България. Преминали нелегално границата и след кратък престой в Бургас се добрали до Варна. Тодор остава във Варна. През 1912 г. се записва доброволно в българската армия и по-късно загива в боевете при Одрин. Дядо Сотир се прибира при децата си в Лозенград през 1908 г. Много българи в относителното затишие след Преображенското въстание, слезли от планинските си убежища, за да възстановят това, което е останало от домовете им. Одринска Тракия, с население основно от българи и гърци, имала статут на административно автономна област, но в границите на Турция. Изживявали се бедни и трудни години на „излизане от пепелта”. В Илинденско – Преображенското въстание участват 26 408 души. Загиват 994 въстаници, 4690 мирни жители и 5325 турски войници. Опожарени са 201 села. Над 30 000 българи намират убежище в Княжество България. В 1912-13 г. баща ми, вече 14 годишен и завършил прогимназия, бил запознат от дядо Сотир с всички подробности около участието му в нелегален революционен комитет на Лозенградска област, за подготовката, провеждането и поражението на Преображенското въстание, за прекараното време в България и оставането на Тодор във Варна. Налагало се на баща ми бързо да възмъжее. От Цариград през лятото на 1913 година тръгва турската армия и опожарява наред всички християнски селища на Южна Тракия. Жителите на Лозенград избират трима души, които заедно с църковния си водач, да отидат в Цариград и преговарят за мирно решение на проблема. В тази делегация е и дядо ми Сотир. Тогава баща ми Атанас осъзнава авторитета и влиянието на баща си сред българското население, сериозността и важността на нещата, които са го държали за дълги периоди далече от семейството. Не за дълго обаче са успели да си общуват като „истински мъже”. Това заминаване на баща му се оказва не поредното, а последното - след около две седмици от екзархията съобщават, че хората от делегацията са убити още по пътя за Цариград. През Лозенград започнали да преминават изселващи се на север българи. От тях разбрали за масовите кланета, грабежи, насилие и разстрели. Единственото спасение било през Странджа планина в България. Баба ми Гергана стяга по една торба багаж на баща ми, леля ми Елена и доведената им сестра. През нощта, заедно с голяма група българи, в която вероятно и някой от братята на дядо Сотир, ги изпраща да бягат към България. Самата тя остава с надеждата, че мъжът й все пак може да е оцелял и да се върне. Но не след дълго, вместо него, дочаква османския башибозук. Грабели, инквизирали, изнасилвали жените, убивали и опожарявали. От негови братовчеди от съседния двор, които прекарват живота си в Бургас, моят баща ще научи години по-късно за съдбата на майка си. Тогава тя е на около 45 години. Двама османски войника се опитват да я изнасилят. В съпротивата си Гергана ранява по-старшия. По-младият я хваща и хвърля жива в кладенеца. Баща ми и сестра му Елена успяват да се доберат до Варна. Тук се започва друга борба на живот и смърт – с бедността и мизерията. След много лутания в търсене на работа започва да работи като подковач на коне. След 7-8 години от установяването им във Варна, сестра му се омъжва в село Белослав. Светлина в тунела! Надежда за дом, в който да се зароди нов живот ! Сестра му очаква дете! След всички преживени загуби на близки хора, най-после повод за дългоочаквана радост! Скъперница е била съдбата към баща ми - решава вместо радост, да му изпрати поредното изпитание, като да изпробва още веднъж издръжливостта на психиката му: при раждането умират и сестра му, и детето. След още няколко години се запознава с майка ми Мария. В 1927-а година се ражда сестра ми Елена ( кръстена на леля ми, която през многото трудни години е обгрижвала по-малкия си брат като майка), а през 1931 г. – се раждам аз, кръстен на дядо ми Сотир. край
16.08.1921 г. Атанас Карбов като майстор подковач - високия в дясно Около 1926г. от ляво на дясно – Атанас и Мария Атанас Карбов (около 1925г.) P.S. oт Таня Карбова От дете усещах неудовлетвореността на баща ми от това, че съм момиче. Подстригваше ме късо, обличаше ме като моряк, водеше ме със себе си на военните кораби. Бях научила морзовата азбука и си играех на радист от бреговата охрана. „Тя ни е момчето в семейството!”- обичаше да ме представя. Бях на 9-10 години, когато ме заведе навътре в гората и ме научи да стрелям със служебния му пистолет. От тогава, можеше спокойно да го оставя върху шкафа в кухнята, без да го крие, а аз никога повече не го докоснах. Първа се ражда сестра ми в 1953г. Две години след това, майка ми спонтанно абортира две момичета близначки, а след тях се появявам аз през януари 1958г., часове след деня на Свети Атанас. Баща ми се появил в родилния дом едва на третия ден. Така взех мястото на поредния Атанас Сотиров Карбов – по всевишното решение на майката Природа, която нищо не прави случайно. A Човекът, дали случайно и’ е дал женско име ? Историята ни е пълна с имена на мъже-герои, издигаме им паметници, възхваляваме ги в песни. А какво мъжествт е трябвало да притежава прабаба ми Гергана? Не е ли всъщност тя истинския продължител на рода ни? Животът даде възможност на баща ми да се гордее с дъщеря си. През 1986 г., само две години след завършване на театралната академия, получих наградата за най-добра млада актриса на България за моноспектакъла „Едит Пиаф за себе си” с режисъор Таня Масалитинова . Баща ми е купувал всеки вестник, отразил успехите в театралната ми работа и старателно е подчертавал хвалебствията казани за мен - намерих ги в архива му, пожълтели като тетрадката със записките. Изиграх над триста представления на „Едит Пиаф ...” и всички писма и поздравления които получавах от непознати ме карат да си мисля, че щях да го играя още дълго, ако не бях заминала за Италия в началото на 1990г. А той завършваше с думите: „... Жените, в трудни минути, проявяват много повече мъжество !” Комо, Италия Януари 2010г.
И най-слабото перо е по-силно от всяка памет! Китайска поговорка Не беше много словоохотлив моят дядо, не ми е разказвал приказки, нито случки от неговото детство. Баба ми си отиде млада, на 58 год. И той съвсем се умълча. Деня прекарваше сам, не четеше книги, само вестниците преглеждаше. В стаята си нямаше излишни предмети, затова като я подреждаше, сякаш правеше това по-скоро за да подреди мислите си; спокойни и банални битови движения на човек, зает с драматични битки с вътрешните си демони. Атеросклерозата в последната година от живота му извади наяве някои от тях. Тогава бях в 10-и клас на гимназията. Прибирайки се от училище, често се случваше да го намеря я под масата, я под леглото. Казваше, че „жандарите” са го затворили в този “зандан” : “Къде е баща ти? Нямa го... Кой ще ме освободи ? Те ще ме убият... Намери го... Да дойде да ме освободи!” Друг път намирах целия апартамент в накъсани парчета вестници : „ Не ги пипай! Това са позиви! Организираме възстание ! “ Това са думите, които съм запомнила от него. Не мъдри сентенции и наставления, а думи- загадка. Откъде идваше този безумен страх в мирната и щастлива 1974-а година? Знаех, че е роден в Лозенград и на 15-16 годишна възраст се е преселил във Варна, защото Лозенград е останал в днешна Турция. Но никога не говореше с омраза за турците. Напротив, имали са приятелско съседско семейство във Варна. Баща ми помнеше как когато решили да се преселят в Турция (около1940г.), дядо ми им помогнал да си натоварят багажа на кораба и с цветя и сълзи са ги изпратили на пристанището. Баща ми се занимаваше активно с дейността на Тракийското дружество във Варна, създадено за да съхрани културните традиции на този български етнос. Разказвал ми е на колко хора са помогнали да намерят изгубените си роднини, преселили се в различни моменти от Одринска Тракия в България. Цялата им дейност се е водила винаги от мотото: „ Не ОТМЪЩАВАЙ, но не ЗАБРАВЯЙ !” Смъртта на родителите винаги е внезапна. Едва когато ги загубим, изникват всички незададени въпроси към тях. Какво караше баща ми в годините на реституции и приватизация ( след 1990 г.) да посвещава време, енергия и здраве на Тракийското дружество във Варна? Защо продължаваха да го занимават неща, случили се преди почти един век ? Защо живееше с миналото, в историята? Защо с болното си сърце и въпреки лекарската препоръка да си почива, имаше винаги нещо по-важно в дружеството? Вече 20 год. живея в Италия, до езерото Комо и добре познавам сложността и трудностите в процеса на приобщаване към една култура, различна от твоята. Налага ти се да изградиш нова идентичност , нещо като да преинсталираш цялата оперативна система на компютъра. И никой не ти я дава готова! Съвременната психология разглежда откъсването от “корените” на човека като една от най-големите психически травми. Можеш лесно да се заблудиш, че всичко което си научил досега, няма стойност, не ти служи, т.е. за да се интегрираш в обществото по- бързо, рискуваш да бъдеш асимилиран, претопен. Във всяка Промяна съществува рискът „да се изхвърли бебето заедно с мръсната вода”. А не се ли оказаха повечето хора и най-вече родителите ни, eмигранти в собствената си страна ? Ние поехме бързо към „цивилизования свят” ,опиянени от предоставената ни свобода да пътуваме. Къде можеха да се „преселят” пенсионираните ни родители, прокудени от чалга, престъпност и корупция ? Няма ниски и високи култури, има различни. Разликата е, че с морала си, някои общества те карат да се чувстваш повече човек, а други по-малко. Ако културата, към която ти се налага да се приобщиш ( а това може да е работна среда, училищна, в квартала, в селото, в града, в държавата ), не удовлетворява човешките ти стойности, не ти остава друго освен да мигрираш в себе си, да влезеш в „инсталационните файлове” на „оперативната ти система” и се опиташ да разбереш функциите им, защо, как и кога са създадени, да опознаеш собствения си „персонален компютър”. ( Смята се, че невладеенето на компютъра в 21-и век е равносилно на неграмотност. ) Без „персоналния компютър” е немислимо съществуването ни като личности. Личната ни култура е цялата тази система от „файлове”, която започваме да „инсталираме” от момента на раждането си, но много от тези „файлове”, основните, принципалните, са създадени от прадедите ни. Тях не можем да променяме, можем само да опознаем, да се научим да различаваме от временните, опционалните, без които „компютърът” може да функционира, без които ще продължи да си съществува . Защото имаме само този, „персоналния”, за цял живот! Няма богатство, няма банков кредит, който да ни даде възможност да си купим нов. Можем да обновяваме само „допълнителните програми”, да попитаме приятел за съвет, да го занесем на „специалист” (психоаналитик), когато не можем да се справим сами, но за този живот имаме само един, несменяем! Тази метафора с компютъра си е моя, но тя е само външна форма на мисъл, сентенция, истина, стара като света. Трябвало е аз да узрея за нея, за да стане и моя. Баща ми, дядо ми, прадядо ми биха я изказали може би просто така, с две думи : за да живее дървото, не му режеш корена, нали! Знаел е баща ми и това, че когато тази стара истина стане и моя, него вече няма да го има и най-предвидливо е записал на няколко листа от пожълтяла стара тетрадка, есенцията на родовата му памет. Намерих я пет години след смъртта му, сред историческите книги и многобройни записки. Моята дъщеря със сигурност някой ден ще пожелае да я прочете. Тетрадка на Сотир Атанасов Карбов По спомени на баща миАтанас Сотиров Карбов - за фамилията ни с дълбоки корени на българи от Източна Тракия Това, което записвам, ми е предал, в продължение на много години баща ми Атанас Сотиров Карбов, роден в Лозенград 1898г. и починал в 1974г. в град Варна Неговият баща и мой дядо, Сотир Атанасов Гаргов, е роден в 1861 год. в Лозенград. Имал няколко братя и сестри. Фамилията ни е била Гаргови, с традиционно редуване на имената Сотир и Атанас. След преселването в България фамилното име преминава в Карбови. Братята на дядо Сотир - Ради, Стойко и Асен , с целите си семейства, по различно време в годините 1903-1913 бягат от Лозенград във Варна. От рода на дядо ми Сотир и от този на жена му Гергана, още 2-3 десетилетия преди Освобождението на България, има българи, принудително изселени в азиатската част на Турция, в района на Бъндарма и Коджа Бунар. Някои от тях до към 1920 г. идват в България. Баща ми беше открил негови братовчеди във Видин и в селата около Провадия, но не е можел да поддържа контакт. А ние и до днес, с моето поколение техни наследници, въобще не се познаваме. Дядо ми Сотир Атанасов Гаргов е живял в южната част на Лозенград, близо до гарата, в квартала около църквата „Св. Атанас”. Бил грамотен и буден човек. Лозята и нивите им били на 4-5 км на юг от града, по пътя за селото Каваклии, близо до някаква известна мелница. Жена му се казвала Гергана (с моминска фамилия Робева или Ролева), родена около 1868 г. От нейния клон има преселени роднини във Варна и Бургас. Ражда на дядо ми три деца (или 4?). Отглеждат от малко и едно роднинско момиче, останало сираче, което също идва във Варна през 1913 год. на възраст около 16-17 години. По-късно се омъжва във фамилията Профирови (или Порфирови), преселени във Варна от района на Малко Търново. Най-големият син на баба ми и дядо ми е бил Тодор Сотиров Карбов, роден в 1887г. Може би им се ражда втори син през 1890 г., но не се знае нищо за него. Трета е леля ми Елена Сотирова Карбова, род. в 1893 г. и най-малкият е баща ми Атанас Сотиров Карбов, род. в 1898 год. Всички учели в прогимназията на Лозенград (до 8-ми клас), а гимназия е имало в Одрин. Семействата с възможности после изпращали децата си в университет в Европа или България. Историческите събития в края на 19-и и началото на 20-и век и особено Санстефанският мирен договор, силно революционизират българското население от Тракия и Македония, останало извън рамките на свободна България. Баща ми помнеше как, въпреки забраната и гоненията, масово се пеели песните на Ботев и апокрифно се разпространявали стиховете за Левски, Хаджи Димитър и Караджата. Дядо ми Сотир, грамотен и свободолюбив, активно участвал в подготовката и провеждането на Преображенското въстание от 1903 г. Баща ми тогава е бил 5-6 годишен и помни, че дядо ми Сотир често отсъствал с дни и месеци. По време на въстанието, някой предал поръка от баща му за майка му, да се премести с децата на един хълм в северната част на града, в една къща близо до църквата „Св. Спирдод” (или Спиридон?-бел.ред. ), за да се крият от турците. През пролетта на 1904 г. , след около година отсъствие, баща му се прибрал в тази къща. На третия ден, взима Тодор (тогава 17-годишен) и тръгват за България. Преминали нелегално границата и след кратък престой в Бургас се добрали до Варна. Тодор остава във Варна. През 1912 г. се записва доброволно в българската армия и по-късно загива в боевете при Одрин. Дядо Сотир се прибира при децата си в Лозенград през 1908 г. Много българи в относителното затишие след Преображенското въстание, слезли от планинските си убежища, за да възстановят това, което е останало от домовете им. Одринска Тракия, с население основно от българи и гърци, имала статут на административно автономна област, но в границите на Турция. Изживявали се бедни и трудни години на „излизане от пепелта”. В Илинденско – Преображенското въстание участват 26 408 души. Загиват 994 въстаници, 4690 мирни жители и 5325 турски войници. Опожарени са 201 села. Над 30 000 българи намират убежище в Княжество България. В 1912-13 г. баща ми, вече 14 годишен и завършил прогимназия, бил запознат от дядо Сотир с всички подробности около участието му в нелегален революционен комитет на Лозенградска област, за подготовката, провеждането и поражението на Преображенското въстание, за прекараното време в България и оставането на Тодор във Варна. Налагало се на баща ми бързо да възмъжее. От Цариград през лятото на 1913 година тръгва турската армия и опожарява наред всички християнски селища на Южна Тракия. Жителите на Лозенград избират трима души, които заедно с църковния си водач, да отидат в Цариград и преговарят за мирно решение на проблема. В тази делегация е и дядо ми Сотир. Тогава баща ми Атанас осъзнава авторитета и влиянието на баща си сред българското население, сериозността и важността на нещата, които са го държали за дълги периоди далече от семейството. Не за дълго обаче са успели да си общуват като „истински мъже”. Това заминаване на баща му се оказва не поредното, а последното - след около две седмици от екзархията съобщават, че хората от делегацията са убити още по пътя за Цариград. През Лозенград започнали да преминават изселващи се на север българи. От тях разбрали за масовите кланета, грабежи, насилие и разстрели. Единственото спасение било през Странджа планина в България. Баба ми Гергана стяга по една торба багаж на баща ми, леля ми Елена и доведената им сестра. През нощта, заедно с голяма група българи, в която вероятно и някой от братята на дядо Сотир, ги изпраща да бягат към България. Самата тя остава с надеждата, че мъжът й все пак може да е оцелял и да се върне. Но не след дълго, вместо него, дочаква османския башибозук. Грабели, инквизирали, изнасилвали жените, убивали и опожарявали. От негови братовчеди от съседния двор, които прекарват живота си в Бургас, моят баща ще научи години по-късно за съдбата на майка си. Тогава тя е на около 45 години. Двама османски войника се опитват да я изнасилят. В съпротивата си Гергана ранява по-старшия. По-младият я хваща и хвърля жива в кладенеца. Баща ми и сестра му Елена успяват да се доберат до Варна. Тук се започва друга борба на живот и смърт – с бедността и мизерията. След много лутания в търсене на работа започва да работи като подковач на коне. След 7-8 години от установяването им във Варна, сестра му се омъжва в село Белослав. Светлина в тунела! Надежда за дом, в който да се зароди нов живот ! Сестра му очаква дете! След всички преживени загуби на близки хора, най-после повод за дългоочаквана радост! Скъперница е била съдбата към баща ми - решава вместо радост, да му изпрати поредното изпитание, като да изпробва още веднъж издръжливостта на психиката му: при раждането умират и сестра му, и детето. След още няколко години се запознава с майка ми Мария. В 1927-а година се ражда сестра ми Елена ( кръстена на леля ми, която през многото трудни години е обгрижвала по-малкия си брат като майка), а през 1931 г. – се раждам аз, кръстен на дядо ми Сотир. край
16.08.1921 г. Атанас Карбов като майстор подковач - високия в дясно Около 1926г. от ляво на дясно – Атанас и Мария Атанас Карбов (около 1925г.) P.S. oт Таня Карбова От дете усещах неудовлетвореността на баща ми от това, че съм момиче. Подстригваше ме късо, обличаше ме като моряк, водеше ме със себе си на военните кораби. Бях научила морзовата азбука и си играех на радист от бреговата охрана. „Тя ни е момчето в семейството!”- обичаше да ме представя. Бях на 9-10 години, когато ме заведе навътре в гората и ме научи да стрелям със служебния му пистолет. От тогава, можеше спокойно да го оставя върху шкафа в кухнята, без да го крие, а аз никога повече не го докоснах. Първа се ражда сестра ми в 1953г. Две години след това, майка ми спонтанно абортира две момичета близначки, а след тях се появявам аз през януари 1958г., часове след деня на Свети Атанас. Баща ми се появил в родилния дом едва на третия ден. Така взех мястото на поредния Атанас Сотиров Карбов – по всевишното решение на майката Природа, която нищо не прави случайно. A Човекът, дали случайно и’ е дал женско име ? Историята ни е пълна с имена на мъже-герои, издигаме им паметници, възхваляваме ги в песни. А какво мъжествт е трябвало да притежава прабаба ми Гергана? Не е ли всъщност тя истинския продължител на рода ни? Животът даде възможност на баща ми да се гордее с дъщеря си. През 1986 г., само две години след завършване на театралната академия, получих наградата за най-добра млада актриса на България за моноспектакъла „Едит Пиаф за себе си” с режисъор Таня Масалитинова . Баща ми е купувал всеки вестник, отразил успехите в театралната ми работа и старателно е подчертавал хвалебствията казани за мен - намерих ги в архива му, пожълтели като тетрадката със записките. Изиграх над триста представления на „Едит Пиаф ...” и всички писма и поздравления които получавах от непознати ме карат да си мисля, че щях да го играя още дълго, ако не бях заминала за Италия в началото на 1990г. А той завършваше с думите: „... Жените, в трудни минути, проявяват много повече мъжество !” Комо, Италия Януари 2010г.
1.
анонимен -
TALANT
28.04.2010 20:51
28.04.2010 20:51
TANIA E NE SAMO AKTRISA TIA E TALANT
цитирай
2.
анонимен -
рени
19.06.2010 18:07
19.06.2010 18:07
Много интересно написана история, за дълъг период от време. Тракийското дружество имаше един наш голям приятел: Иван Стаматов. Поздравления за момичето, което трябваше да се роди мъж! Това ме заитерисува и прочетох на един дъх историята. Някога и аз исках да бъда момче и се биех с главата си(бяха ми счупили кутията за моливи), защото не смеех да посегна с ръка на никой!(4клас) И аз знаех морзовата азбука от 6 клас, въпреки липсата на кораби в моя град. Автора може да започне да пише. Желая успех и късмет!
цитирай
