Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.07.2009 15:28 - Тайната за гибелта на Боянските ктитори и династичния храм на Асеновци - Aкад.Йордан Иванов и Анна Зографова - Чл.кор. на академия МАБИК
Автор: souroujon Категория: Технологии   
Прочетен: 2693 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 12.08.2009 14:43


Тайната
за
гибелта на Боянските ктитори
и
династичния храм
на Асеновци
За обединението на нацията, в деня на независимостта и пантеона на българската държавност Автори: Акад. Йордан С. Иванов и асистент Анна Зографова – член – кор.на академия МАБИК

image

Авторски колаж на Анна Зографова - публикува се за пръв път и препечатването е ЗАБРАНЕНО!

Mont-press.com
Бр. 24 (1561), год. ХIX, 27 - 31 март 2008 г
image
logo Akademy MABIK
България успя да проектира ценностите от миналото в настоящето. Заради чувствата на преклонение и признателност на поколенията пред величието, генома и гения на най-жилавото и устойчиво българско племе, преживяло хилядолетни бури, възходи и падения, но оцеляло през вековете. Народът ни заслужава да има пантеон на българската държавност, защото тя многократно е изстрадана. Заради поколенията, които трябва да знаят истинската история и цената на трудните победи. Пантеон е дума с гръцки корен, /от Πάνθειον/ и означава паметник за всички владетели или богове. В случая въпросът не касае само идеята, а това България да има символ, пред който всички българи у нас и по света да се прекланят. Затова не трябва да се поставя под съмнение целесъобразността от ситуирането на такъв паметник на българския дух, който да обедини нацията ни на 22 септември т.г., в деня на националния празник на Република България – деня на независимостта. Причините, които ни накараха да подготвим този материал бяха многобройните коментари – позитивни и негативни за целесъобразността от създаването на пантеона. Затова си поставихме цел, да обобщим смисъла на това начинаниехилядолетния принос на създателите на българщината. Да изградим в съзнанието на бъдещите поколения образите на същите велики строители на българската държава, чиито имена и паметни плочи ще бъдат вписани в пантеона. Мисията ни е да представим истината за съзидателите. За да не се забравя това, което те са направили и което все още не е забравено! Защото не трябва да позволяваме забравата на времето да изтрие от паметта делата на всички, градили българщината. Тази година България ще чества 100 - годишнината от обявяване на независимостта. И тъй като “няма друг по-достоен храм в българските земи, който да е по-благословен и да е с толкова много история” – това бе мотива, който предреши старопрестолната църква на Асеновци “Св. 40 мъченици” във Велико Търново да се превърне в храм - мавзолей на българската държавност и святата ни история. Очаква се Пантеонът да бъде осветен и открит, в деня, в който ще честваме юбилея - 22 септември. Тоази дата и годината 1908 като събитие също са кръвно свързани c династичния храм на царете Асеновци от ІІ Българско царство, тъй като преди сто години там княз Фердинанд Сакскобурготски е подписал Манифест за обявяване на държавната независимост на България, с който е обявил отечеството ни за независима държава. Същият документ той е прочел в двора на църквата, в присъствието на председателя на парламента Христо Славейков, премиера Александър Малинов, строения Великотърновски гарнизон, военния оркестър, множеството български общественици, свещеници, чужди посланици и граждани. Тогава премиерът Александър Малинов е обявил Фердинанд Сакскобурготски за цар на ІІІ Българско царство. Текста на Манифеста гласи: "По волята на Царя-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър Батенберг държава, достойна да бъде равноправен член, в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й. Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска. Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят...... Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния, прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!" 22 септемврий 1908 год. Фердинанд I С провъзгласяване независимостта е била отхвърлена васалната зависимост на България от Османската империя, наложена по силата на Берлинския договор от 1878 г. През 1908 г. се извършва и Младотурската революция, която е способствала за тоталното отхвърляне на васалната зависимост на България. На 23 септеври с.г. Австро-Унгария обявила анексирането на старите български зами - Босна и Херцеговина. И тъй като клаузите на Берлинския договор 1878 г. са били нарушени, възникнала т.н. Балканска криза (1908–1909 г.). Великите сили отказали отначало да признаят независимостта на България, което влошило българо-турските отношения. България следвало да изплати 125 млн. франка обезщетение на Турция, за да бъде призната българската независимост. Станало обаче така, щото в този момент намесата на имперска Русия довела до постигане на споразумение по ужасния за българското царство финансов проблем. Русия опростила на Турция военните й задължения от войната /1877–1878 г./, което задължило Турция да се откаже от тоталните претенции към царство България. Страната ни тогава се задължила да изплати на Русия, в срок от 75 години сума от 82 млн. Франка и така по силата на същите тези обстоятелства, Великите сили признали независимостта на царство България. През 1878 г., на датата 9 март/22 март/ - точно преди 130 години по време на тържественото слово при първия водосвет, извършен отново в древната черква “Св. 40 мъченици” на освободената от турско робство стара столица, д-р Васил Х. Стоянов Берон произнесъл следното слово: “Знайте, при това, че тоя божествен храм се е основал при българския цар Иван Асен, и за да се уверите в това, прочетете словата на тоя мраморен стълб, който е тук,в този молитвен храм: "В лято 6738 (=1230 г.), индикт 3, аз Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах от основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква, в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самият цар Тодор Комнин взех в плен, с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката (скиптъра) на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене, и благодарение на мене прекарваха дните си, тъй като Бог така заповяда! Понеже без Него нито дело, нито слово се извършва! Нему слава во веки, амин!" (Надпис на колона на цар Иван Асен ІІ, 1230 г.) “Жалко е при това, – продължил словото си д-.р Берон, “ дето не съществува сега пред очите ни надгробния камен на Петра, сина на Ивана Асена, който да докаже, че тук, в тая светиня е бил погребан тоя царски син, и костите, що виждате там, може и да са негови. Ние сме видели с очите си преди 19 години тоя надгробен бял камен, и - сме с благовение прочели словата, издълбани отгоре му, що гласяха: “Здес почивает раб божий Петър – син Ивана Асеня” и пр....За наше голямо съжаление тази плоча, дълга метър и половина, не можа да бъде намерена след Освобождението...”... През септември т.г., молитвеният дом на великата Асеневска църква “Св. 40 мъченици” във Велико Търново ще се превърне в символичен храм-мавзолей за седем от нашите именити български владетели и царе - последният от които е Калоян “Идеята за създаване на общобългарски Пантеон на държавността е велика, но не е нова! – коментира преди време археологът проф. Димитър Овчаров, един от най-уважаваните изследователи на средновековната ни история и ръководител на разкопките на старите български столици Плиска и Преслав, а също и автор на стотици книги, монографии и статии за българската археология и история: “Идеята е била изказвана нееднократно и в миналото. Още по времето, когато премиер министър-председател на Царство България е бил Александър Стамболийски. В частен разговор, с именития скулптор Андрей Николов тогава Стамболийски е коментирал, че е добре "да се определи едно място - например мястото между Народното събрание и Университета, което да бъде ситуирано като Пантеон. Стамболийски обаче е имал намерението същото начинание да бъде узаконено и поръчал на скулптора да подготви текст за законопроект. В архива на скулптора Андрей Николов е запазен такъв със заглавие "Мотиви към законопроекта за поставяне бюстовете на заслужили българи, в централната алея на Борисовата градина").Тъй или иначе – закон така и не е бил приет. Затова ситуирането на подобен Пантеон е велико дело, но то трябва да бъде обвързано със законов акт...” В контекст на идеята за Пантеон, на 18 април 2007 г. бе огласено в медиите, че в църквата“Св.40 мъченици” във Велико Търново са били препогребани в мраморен саркофаг костите на цар Калоян. Акад. Йордан Иванов: “Всъщност на тази дата бяха препогребани костите на български средновековен владетел, открити през 1972 г. в гроб № 39 от некропола на “Великата лавра”при археологически проучвания. Цар Калоян както коментираха мои колеги “се оказва единственият български владетел от епохата на Средновековието, около чиито тленни останки продължава небивала полемика”. В специално изработени мраморни саркофази бяха положени урните с пръст и пепел местата на гробовете в България, Украйна и Македония, а върху саркофазите е изсечено името, годините на управление и родовите знаци на владетелите - кхановете Кубрат и Аспарух, царете Георги Тертер І, Ивайло, Михаил Шишман и Самуил. Част от тази пръст нея бе донесена в България от историка – преподавател във Великотърновския Университет Пламен Павлов. Според Георги Пахимер, цар Ивайло виждал светии, докато Войсил граматик, в една приписка към Свърлижкото евангелие писал за него, че в година 6787 (от Сътворението, това от Рождеството на Христа - 1278/9г. гърците го обсадили в Търново. Назовал го Лахана, което било истинското име на царя. Впоследствие Ивайло разгромил татарите. Цар Иван Мицо Асен избягал във Византия, а властта в столицата била овладяна от логотет Георги І Тертер. На 17 юли 1279 г. Ивайло ненадейно нападнал ромейски стан край днешния град Девня и също го разбил. Болярите в Търново обаче избрали за нов цар деспот Георги І Тертер 1280-1292 г. и когато цар Ивайло помолил хан Ногай за помощ, по време на един пир, ханът заповядал да убият царя - пастир. Цар Георги I Тертер бил принуден да признае върховенството на кхан Ногай. Тогава той изпратил престолонаследника Теодор Светослав за заложник в стана на кхана, а дъщеря му дал за съпруга на сина на кхан Ногай - Чоки. Михаил III Шишман Асен пък бил български цар, в периода 1323 – 1330 г.., владетел на Гъмзиград – Видин и Видинското деспотство. Бил основател на последната царска династия – Шишмановата, от Втората българска държава. Син на видинския болярин Шшиман, от първия му брак със сродница от династията на Асеновци, след сключването на мира между Видинското десподство и Стефан Неман, през 1292 г. се оженил за Анна - Неда, дъщерята на сръбския крал Стефан II Милутин. Щосе отнася до династичната църква на Асеновия род, изследователят арх. Теофил Теофилов счита, че първоначално-построената църква на мястото на днешната, се е наричала “Рождество Богородично”. В края на ХІІ в., в непосредствена близост до същата църква бил построен и царският манастир “Велика лавра”. След земетресения се наложили и достроявания като през 1230 г., църквата била осветена и именована “Св. Четиридесет Севастийски мъченици”, в чест на победата на цар Йоан Асен ІІ, в битката при Клокотница, състояла се на 9 (22) март 1230 г., в деня на 40- те мъченици. Тази баталия открила възможност пред българския цар да си върне завладените огромни територии, с което под българско владичество без съпротива и кръвопролития се оказали градовете Одрин, Димотика, Сяр, Пелагония (Битоля), Прилеп, Велика Влахия (Северна Тесалия) и Албания. С тази победа, Българското царство достигнало своите максимални граници на Балканите, с излаз до трите морета – Черно, Бяло и Адриатическо.. Проучвайки пищното погребение на създателя на българската държава – Стара Велика България – кхан Кубрат, бих желал да уточня, че ствайки през 635 г. приемник на своя чичо, кхан Органа, кхан Кубрат, чиято майка била принцеса от най-аристократичния род на Великия дом от рода Ашина - управляващата династия на т.н. “небесни тюрки“, Кханът е починал след 641 г. като бил погрбан в царски гроб, в златен ковчег край днешното село Малая Перешчепина - днешна Украйна. Гробът останал непокътнат до 1912 г., запазен за поколенията. Разкритото тогава съкровище се е оказало най-богатата средновековна гробна находка, откривана някога в Европа”. На 29 май 1912 г. две момчета козарчета – Фьодор Деркач и и Иван Маджар от украинското село “Малая Перешчепина” открили огромно съкровище, което се състояло от 800 предмета от злато, сребро и скъпоценни камъни. Младежите открили златен ковчег, позлтени плочи, мечове, фиали, оръжия колани, пръстени печати и други кхански атрибути на властта, принадлежали някога на прабългарския Велик кхан Кубрат – един от най-могъщите древни владетели от историята на новата ера, управлявал властно и достойно предците в териториите на Стара Велика България. Впоследствие се доказа, че това са предмети от погребението на Великия прабългарски кхан Кубрат. След като изгонил аварите от Понтийските степи през 635 г., кхан Кубрат бил титулован като Кхан на Велика България. Предполага се, че след смъртта, владетелят е бил изгорен по тангриски ритуал, защото кости не са били открити, но са намерени невероятни златни съкровища, определящи находката като най-богатото погребение на владетел от времето на ранносредновековна Европа. Откритите над 800 предмета от Оригиналното съкровище, продължават да се съхраняват в "Ермитажа",в Санкт Петербург, а позлатените копия на някои от предметите са изложени в Националния ни исторически музей в Бояна. Златните предмети от находката са с общо тегло над 25 кг, а сребърните - около 50 кг. През 1984 г. професор Йахим Вернер обърна специално внимание върху монограмите с царския пръстен печат на кхан Кубрат, който е с изключителна ювелирна и историческа стойност. Находката включва още инсигнии - златен Жезъл, връх на скиптър и три златни пръстена, с монограми на гръцки език, с текстове, които гласят: първия - "на Кубрат", втория - "на патриция Кубрат", третия - "на патриция бат Органа", с уточнения. Всред намерените предмети е и ритуалният рог за пиене, полаган в гроба само и единствено при владетелските погребения. От накитите най-интересни са били намерените златна торква, масивни гривни с винтови закопчалки, и колани с коланни принадлежности – интерпретиращи първите войнски пагони, златни токи, оръжие и конски снаряжения както и т.н. представителен параден колан – цингулум, който както е известно са могли да носят само владетелите. Всред откритите принадлежности на кхана са и двата златни Меча на владетеля, войнските му принадлежности със златни и сребърни апликации и др. Ето какво бе заключението на проф. Йоахим Вернер: “Малко по-преди, пред натиска на нахлуващите от изток хазари, в средата на седми век, българската държава Велика България, установила като своя столица ФАНАГОРИЯ, на брега на Азовско море, но се "разпилява" и синовете на стария хан тръгват в различни посоки - Аспарух (Исперих, Испор) на юг, по-големият му брат Котраг - на север, където основава Волжка България, по-малкият Кубер - на югозапад към Дунава, и след като разваля съюза си с аварите, пресича Дунава и нахлува в Керамисийското поле (Битолско) в Македония, основава там още една българска държава, бори се срещу Византия и на няколко пъти разбива войските й. Той донася със себе си друга част от съкровищата на Кубрата. "Аз правих проучвания и в Албания - продължава акад. Вернер, - край с. Врап в Албания открих също част от това българско съкровище на Кубрат и Велика България. По онова време – седми век, България наистина е била сред най-мощните държави в Европа” В една хроника Теофан Изповедник в VІІІ в. След Христа пише “Кубрат, господарят на България и на котрагите, оставил петима синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ” В друга било отбелязано: “ПРЕЗ 679 НЕ Е ИМАЛО ПОКОРЯВАНЕ НА СЛАВЯНИ ОТ БЪЛГАРИ, А СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЕМЕНА ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА ЕДНА ОБЩА ДЪРЖАВА и с ИМЕТО България са назовавани много преди това жителите в Дакия, мизия и Долна Панония..” Великият кхан Аспарух – трети син на кхан Кубрат, според “Именника на българските ханове” управлявал 61 години. В този документ той е назован княз, а не кхан. А пръст от предполагаемия гроб на кхан Аспарух също вече е донесена в България, от днешното украинско с. Вознесенка. За кхан Аспарух се предполага, че е загинал в битка с хазарите там като той също е бил изгорен на клада, заедно със загиналите в същата бран български боили. Според Проф. Димитър Овчаров, във византийските хроники българските владетели баща и син - Кубрат и Аспарух никога не са били наричани кханове, а били титуловани патрикии и архонти, докато Омуртаг, Маламир и Персиан са били назовавани кханове. Тези им титли са били изписани в уникалните автентични каменни надписи. “Прахът на Аспарух, заедно с оръжие и снаряжения били положени в голяма яма, която сега се намира на дъното на язовира ДНЕПРОГРЕС” – твърди същият професор, докато: “За цар Георги Тертер I има само едно несигурно сведение, (надпис в пещера в който личи "цар Георги", но това съвсем не е достатъчно да се смята, че в нея е било положено тялото му, кости от което също след толкова години – липсват”. И до днес в т. нар. Златна църква в Преслав има запазен саркофаг, с надпис на гръцки език "Гроб на Петър" по повод на което немалко археолози считат, че там е и гробът на цар Петър, управлявал в периода 927-969 г.. Според проф. Божидар Димитров, костите на българските царе - Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав, управлявали от 997 до 1018 г. били открити преди 30-години от гръцкия археолог проф. Муцопулос в базиликата "Св. Ахил" на остров в Преспанското езеро. Доста по-късно те също били пренесени. Известно е, че към момента се намират в университетската лаборатория на Солунския университет “Аристотел”. Гробът на цар Самуил бил открит през 1965 г., а костите му се съхраняват в Солун. В базиликата "Св. Ахил" вече е поставен надпис на гръцки и английски, който гласи: "Гроб на Самуил - цар на България". Владетелят Самуил, според Отец Паисий и Константин Иречек бил от много известен болярски търновски род. Цар Михаил Шишман загинал в сражение със сърбите.Смята се, че тялото му е било положено в гроб, в черквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричано. Всички опити обаче да се установи този гроб и да бъдат намерени царските кости и до днес са останали напразни. Деканът на Православния богословски факултет във Великотърновския Университет “Св. Св. Кирил и Методий” и ръководител на катедра "Археология", богослогословът - археолог проф. Казимир Попконстантинов, носител на Хердерова награда и член на Археографската комисия към НБКМ и на Международния съюз на славистите посочва следното:. “Ние сме имали велики български ханове, царе, но уви,/освен за изброените/, на никой от тях не знаем къде се намира гробът. Нито на Аспарух, нито на Борис, нито на Симеон. Знаем точно къде е гроба на Александър Батенберг в София, но той е владетел от съвсем друг период. Затова Пантеонът ще е символичен”. За отбелязване е факта, че в официалната наука още преди четири десетилетия са възникнали съмнения около личността на този Калоян, който е бил и притежател на уникален пръстен, върху който е изписано само малкото му име. Немалко наши български учени и днес продължават да твърдят,че царският скелет, намерен през 1972 г. е бил без указателни царствени знаци. Не е намерена царска гробница. Също и гробът по никакъв начин не е изглеждал като при царско погребение. През последните години със съдействието и на министъра на културата Стефан Данаилов бе подета кампания, заради великата ни история, скелетът да бъде положен отново в земята. Изследван многократно и от антрополога проф. Йордан Йорданов и от шефката на специализираната химическа лаборатория на археолозите във Велико Търново Веселина Инкова, скелетът бе поставен в мраморен ковчег, в църквата “Св. 40 мъченици”. Данни за Калояновото погребението в некропола на “Св. 40 мъченици” във Велико Търново оставил, което е много интересно и самият атонски монах Паисий. Ето какво пише той през ХVІІІ век в “История Славяноболгарская”: „Отново латините се вдигнали срещу тоя цар [Йоан] по море и имали голяма битка при Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война, латините го ранили по някакъв начин,с огън или с......, в дясната ръка и след три дни умрял в Солун. Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но извадили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали, в неговия манастир „Св. 40 мъченици”. През есента на 1207 г., в опита да завладее Солун, легендарният български цар Калоян загинал мистериозно. Легендите описват смъртта му с намесата на Свети Димитрий Солунски, но всъщност истината е проста – царят загинал от рана като тялото му, “осолено и почстено”, било пренесено от Солун в Старопрестолния град. Тук трябва да припомним, че обстойни археологически проучвания на територията на некропола до Великотърновската църква “Св. 40 мъченици” са започнали през 1969 г. Откритото през октомври 1972 г. т.н. “ Калояново погребение” – било интересно първоначално с това, че е било погребение на мъж, висок почти два метра, облечен в туника, обточена със сърма и свастики. Бил в богато войнско облекло, украсено със сложна шевица, с вплетена златна сърма и бисери, със златни – посребрени копчета и най-мистериозното със запазен масивен златен пръстен на едната ръка /пръстен печат/, тежащ 61,1 г, с изображение на хералдично животно и надпис в негатив: "Калоянов пръстен". Десет години по-късно ,през 1981 г. бил открит и подобен печат, със същия хералдичен знак. Подобен на гербовия знак на управлявалата династия Асеновци от Второто българско царство. Акад. Йордан Иванов: В рамките на всичките тези почти 40 години е имало коментари, предположения и други компетентни мнения по въпроса с разкриването на гроб № 39, с аргументи по това, че в двора на династичната църква е бил погребан не цар Калоян, а друг високопоставен болярин. В подкрепа на същото твърдение се посочва, че върху пръстена с тегло 61,1 грама липсват царските знаци и царската титла и са допуснати три правописни грешки... Обстоятелството, че този Калоян е бил погребан в дървен ковчег или положен направо в земята ни кара да се замислим, докаква степен знаменитата династия на великотърновските владетели Асен, Петър и Калоян е била потомствено продължение на Великия български цар Симеон. По този повод, в едно неотдавнашно телевизионно предаване историкът проф. Божидар Димитров цитира следното: ”Братятя Асеневци имат връзка с родословието на цар Симеон. Да имат! Още Константин Иричек изказа това мнение. Въстанието избухва на съвсем друго място - в Поморие и според стария български обичай е трябвало да бъде избран цар, който произхожда от царски род." Съмненията обаче, дали костите от гроб № 39 в некропола на “Св. 40 мъченици” са на цар Калоян са се задълбочили най-вече по повод споровете около Калояновия пръстен. Специалистите коментирали защо при едно царско погребение върху пръстена не пишело “цар”. Възникнали съмнения, дали бижуто действителност е принадлежало на въпросния монарх или на друг средновековен знатен болярин или владетел. Съществуват интересни аргументи, обобщаващи информацията за същото това погребение, разкрито в т.нар. екзонартекс (отворен притвор) от северната страна на църквата. Гробът не е бил разположен успоредено на зида, а краката били изместени на юг като дори допирали основите на северната стена. Гробната яма била изключително плитка, непосредствено под плочника на екзонартекса, по причина на което последният бил хлътнал на това място преди започване на разкопките. Не е ясно от кое време е била същата настилката - от XIII или от XIV век. Имало е данни за "разпечатване" на плочника, за да бъде извършено погребението. Такова разпечатване на терена, обаче не е личало. Скелетът бил открит с всички кости, запазени, което удостоверява, че погребението е било оригинално и гробът не е бил разкопаван до разкриването му през 1972г. На две места по костите имало следи от рани: на тилната кост, вероятно в резултат от удар с меч, от който се е получил вътрешен ръб, а и върху едната подколянна кост имало следи от зарасла рана, но без фрактура. Останалите кости са невредими. Върху черепа имало широка тъмна ивица, наклонена към лявото око, оставена от златоткания ширит на шапка В тази връзка и археологът Въло Вълов, който през октомври 1972 г. открил Калояновия пръстен, записал в дневника си следното: „Открихме златен пръстен-печат – масивен, лят, в негатив с издълбан надпис „Калоянов пръстен”. Във вестник „Велико Търново” от юли 1973 г. е публикувано информация, според която намереният пръстен на владетеля бил масивен, лят, с дебела кръгла плочка, носена от елипсовидна халка. Върху лицевата страна, в центъра, с дълбок релеф е издълбана фигура на фантастично животно, което има тяло на пантера, дълга шия и глава на раздвижен дракон, около който също в негатив и обърнато положение на буквите се чете надпис „Калоянов пръстен” без титла”. Пак по този повод ще припомня и какво е било написано на страниците на великотърновския вестник „БОРБА” през месец октомври 1972г.: „В събота, във Велико Търново заседава специална комисия, в състав: доц. Александър Фол, представител на Единния център за наука и подготовка на кадри по история при БАН, проф. Велизар Велков, зам.-директор на Археологическия институт, н.с. Георги Джангов, научен секретар, и проф. Тодор Герасимов от Археологическия институт, проф. Станчо Ваклинов, гл. ръководител на археологическите проучвания във Велико Търново, доц. Петър Петров и кин Васил Гюзелев от Катедрата по българска история при Историческия факултет на Софийския университет, арх. Илия Лефтеров, представител на Националния институт за паметници на културата, Христо Нурков, директор на Окръжния исторически музей и ръководителят на археологическите проучвания в обекта „Св. 40 мъченици” Въло Вълов. Комисията, назначена със заповед на директора на Единния център за наука и подготовка на кадри по история при БАН, със задача да се произнесе относно възможностите за идентификация на погребания в гроб номер 39 от некропола на църквата „Св. 40 мъченици”, след като се запозна обстойно с находката и след задълбочено обсъждане, взе решение. В решението се препоръчва на Археологическия институт и Националния институт за паметници на културата да направят всичко необходимо за реставрация на лицевата част на черепа, в ателието на проф. Герасимов в СССР. Комисията е единодушна, че не бива да се изоставят всички възможности, в качеството им на работни хипотези за идентификация на погребания, в хода на по-нататъшните разкопки и цялостни проучвания на манастирския комплекс около църквата.” Какво е било окончателното заключение на същата комисия – не е известно!” Проф. Димитър Овчаров също е изразявал многократно мнения, че “ в и около църквата са разкопани досега около 500 гроба, което показва, че е съществувал голям некропол (гробище). Самият "Калоянов" гроб се намира на съвсем неугледно място, в северната галерия, под керамичната настилка, без да има някакви обозначителни знаци, дори и кръст. Погребаният е бил почти двуметров мъж, воювал неведнъж, защото върху черепа му имало следи от удар с меч. Бил е облечен в богати сърмени и копринени дрехи. Всичко това показва аристократично потекло, но това все още не дава основание да се определи като царски гроб”. По-късно и известният френски специалист Жан Кристиян Путие посочил на ръководителя на разкопките при църквата „Св. 40 мъченици” българския археолог Атанас Попов, че “в оформлението на Калояновия пръстен има определено ярко западно влияние, в отговор на което археологът написал в 1983 г. “ пространно възражение” .”. Изказвани били мнения, че пръстенът бил изработен “много далеч от старопрестолния град”. Грешките в надписа на пръстена са не една, а три. Като изводът е бил, че логично не е възможно, в пръстена на цар да има грешки.. Преди време, в електронния вариант на standartnews.com/bg е била прочетена следната информация: „Копирали пръстена за Тато и Славков”, като “скоро след откриването на Калояновия пръстен били направени две негови копия - едното за българския държавник Тодор Живков, а другото за неговия зет Иван Славков. Екземплярът на бившия генсек бил със същото 60-грамово тегло, но от злато, с по-малко карати от тези на оригинала. За Иван Славков обаче, търновски златар изработил абсолютно точно копие на оригинала. Според акад. Иван Дуйчев:”В оловния печат моливодовул, открит навремето от българския възрожденец Никола Обретенов, който бил обнародван през 1932 г. от покойния нумизмат Н.А. Мушмов, името на владетеля Калоян било написано във втората част с омега и с “е” двойно за предаване на я!” Историкът Йордан Андреев, в своя курс от лекции по темата „История на Второто Българско царство” (1999) също много подробно описал Калояновия пръстен: “ златен, от почти чиста проба – 23,7 карата, изработен от парче самородно злато, с тегло 61,15 г”. Според учения, пръстенът принадлежи към т.н. пръстени печати, изключително разпространени в епохата на Средновековието. Пръстенът бил изследван и от сфрагиста Иван Йорданов, който дал своето заключение, в специализираното издание „Корпус на печатите на средновековна България”. Акад. Йордан Иванов: Бихме могли да поумуваме – възможно ли е този пръстен да е принадлежал на севастократор Калоян, племенника на цар Йоан Асен ІІ. Според моите изследвания и проучвания, ктиторите на Боянската църква Калоян и Десислава са били погребани също в некропола на Великотърновската църква “Св. 40 мъченици”, а не в Боянската. Севастократор Калоян бил син по бащина линия на Иван Александър, брат на цар Йоан Асен ІІ. Същият ктиторът на Боянската обител бил владетелят на Средецката крепост, който е изографисан в знаменитата Боянска църква. Ще цитирам какво е писал архимандрит Иларион Руварец: “Из надписа на Боянската църква може да се открие, че бащата на севастократор Калоян – севастократор Александър, рожден брат на Йоан Асен ІІ, е имал за жена една дъщеря на сръбския крал Стефан Първовенчани. Затова в надписа за ктитора Калоян е казано, че е внук на сръбския крал Стефан и братовчед на цар Михаил ІІ Асен Български, във времето на когото е градена Боянската църква. Тук специално бих желал да обърна внимание и на факта, че от изследването на химичката Веселина Инкова се доказа,че трупът на владетеля от гроб № 39 е бил погребан, с червени ботуши, които са символ на царска власт. Обаче каква е степента на достоверност на тези изследвания? Ако се докаже, че цар Калоян от църквата "Св.40 мъченици" е бил погребан с червени ботуши ,то не би трябвало да има спор дали е погребан владетел или не. Но в българската история има и втори много важен владетел с името Калоян, който е именно севастократор Калоян – владетелят на Средецката крепост. ... В изследването на г-жа Веселина Инкова е ставало дума за парченца боядисана в червено кожа, намерени около ходилата на скелета, които тя естествено е свързала с презумцията за остатъци от червени ботуши. По този повод, специално бих желал да обърна внимание и на още едно нещо - според мен много важно. На втория етаж на Боянската черква има стенописи на боляри-ктитори от времето на Средновековието, които също са изобразени с червени ботуши. Без да бъдат царе. Жан дьо Жоанвил в своята хроника е експонирал едно твърде любопитно сведение за т.н. “тенденция във Франция през същия XIII в., в който живее и умира този Средецки владетел Калоян – пристрастеността на някои благородници да се обличат в дрехи, чиито материи и цветове, били присъщи дотогава единствено на кралете. Ще припомня и, че хронистът и биограф на крал Луи IX Свети, интерпретира история, в която силно порицава един такъв аристократ, позволил си да се облече в по-богати одежди от краля. При това в цветове, които били единствено кралска привилегия! .... Самият факт, че гробът е изкопан след изграждането на северния портик и прибавен към църквата “Св. 40 мъченици”, който се отнася към края на XIII и началото на XIV век, го отделя хронологически от времето на цар Калоян. Невъзможно е Калоян, който е загинал през 1207-а, да е погребан до храм,осветен през 1230 г. и то без надлежните царски атрибути. Такова е и заключението на археолога доц. Константин Дочев” Софийското селище Бояна е било и си остава най-старото селище в Софийската равнина, векове преди новата ера. И когато неизвестният майстор зограф през 1259 г. завършил рисунките, в семейния параклис на ктиторския храм, когато нарисувал портретите на ктиторите, той дори и не е подозирал, че е изпреварил с цял половин век шедьоврите на италианския Ренесанс. С това периодът в изобразителното изкуство, известен като “Куатроченто” се оказва, че е започнал не в Италия, а в България! Името на художника, което немалко учени точно днес се опитват да реституират било заличено от вековете. Уникалните стенописи и фрески обаче, сътворени от ръцете на майстора, съхранили във времето прекрасните образи на ктитори и миряни. Вътрешните стени на Боянската черква съхранили образите на местни жители, живели в този период в района на Бояна. Ликовете им били превъплатени от неизвестния майстор в светии и герои от библейски сцени. Повече от 8 века до днес са продължили своите своебразни "житиета" не само ктиторите Калоян и Десислава, но и 236-те боянци, чиито образи продължават да красят храма, както и образите на цар Константин тих и неговото семейство. В историята на изобразителното изкуство обаче винаги са се коментирали най-много портретите на ктиторите - севастократор Калоян и Десислава. Те разчупват представите и канона на иконописната живопис. Затова са оценени като шедьоври и революция в иконописната ни живопис. Пренебрегвайки канони и догми, художникът е изваял лицата на типични представители и на етникона, населявал този регион. Калоян е силен, висок, горд и мъжествен, докато Десислава е крехка, недостъпна, властна и прекрасна. Затова иконите и стенописите на Боянската обител и днес продължават да будят възхищение и преклонение пред яркия и самороден талант на талантливия майстор Зограф. В същата църква е изографисано и семейството на цар Константин Тих, но изображението е направено по много по-различен начин, което предполага, че там е работел най малко още един втори художник. Изписването на портретите е станало вероятно в периода 1256 – 1261 г. Ето какво още съобщава проф. В. Златарски: “Изографисването на църквата не е станало веднага след построяването, а се е изминало доста време и поради това то се изтъква в надписа като съвършено отделно дело, при това се казва, че то ставало “при българско царство”, при Константин Асена, а това показва, че непосредствено преди това, крепостта Бояна не е влизала в пределите на българското царство, а била отцепена от Старопрестолния град Търнов, и понеже тая област през даденото време не е минавала под друга чужда власт никога, то очевидно нейният владетел се е обявил за независим”. Акад. Йордан Иванов: “Всички наши известни изкуствоведи и историци са единодушни по въпроса, че придворните художници от епохата на Второто българско царство са се старали да изобразят максимално точно до оригинала портретите на българските царе, ктитори и велможи, с техните високи и горди чела, ясен и остър поглед. Без да подражават на свои византийски колеги от същото време, българските майстори зографи от Търновската школа /Школата на Теодосий Търновски/ са се старали да възпроизвеждат много точно не само лицата, но и други атрибути на царската власт - корони, скиптри, жезли, облекло. Изображенията на ктиторите севастократор Калоян и съпругата му - прекрасната баташовска /Ловешка/ болярка Десислава, а също и тези на българския цар Константин Асен Тих и царица Ирина, са едни от най-старите запазени портретни изображения на личности от българската история, стенописвани в Боянската църква "Св. св. Никола и Пантелеймон". В надписа на Боянската църква пише: "Издигнат из основи и създаде пречистият храм на Свети Никола и Светия Многославен Христов Мъченик Панталеймон”. Храмът е построен със средствата, грижите и голямата любов на Севастократор Калоян, братовчед на царя и внук на сръбския крал Свети Стефан. Църквата е изографисана по времето на царуването на благоверния, благочестив и христолюбив български цар Константин-Асен, в индикт 7 на лето 6764/ 1259 г". Това означава половин век след смъртта на цар Калоян. Тук отново бих желал да цитирам проф. В. Н. Златарски, който коментира: “Ако севастократор Калоян е бил внук на сръбския крал Стефан Първовенчани, то баща му Александър е бил женен за някоя от дъщерите на този сръбски крал и по всяка вероятност за оная от внучката на Хенриха Дандоло. /Енрико Дандоло/. А севастократор Александър, /брат на цар Йоан Асен ІІ / е бил управител на Средецката област, гдето се намирали и неговите собствени владения, с център Боянската крепост, в която е живеел и неговият син Калоян.” “ Кой всъщност е бил Енрико Дандоло, след като неговото внучка е била майка на Севастократор Калоян от Средецката област? Когато Латинската империя предявила претенции към българските земи се наложило сключването на съюзи и договори между византийските градове от Източна Тракия и царство България . През пролетта на 1 205 год. Много от градовете възстанали и това провокирало императора Бълдуин Фландърски да потуши бунтовете . Ето какво разказва за събитията един от прекитет участниците в тези събития,и приближен на рицаря Д.Ено– маршал Жофруа дьо Вилардуен в своята "Хроника"*, намесвайки името на Дожда на Венеция Енрико Дандоло :”..... “И ...Когато утрото дойде , при пълна дневна светлина , те яздиха и се явиха пред Адрианопол . И те го намериха много добре защитен , и видяха флаговете на Йоаница , кралят на България и Влахия , на стените и кулите , и градът бе много силен и много богат , и много пълен с хора . Тогава те атакуваха с много малко хора , пред две от вратите , и това беше във вторник по времето на Цветница (29 март 1205 год .) Така , че те останаха пред града в течение на три дни , в голямо неудобство , и немного на брой ...” Блокадата на Адрианопол продължи . Пристигнаха и италианските подкрепления на дожда Енрико Дандоло , /който фактически е рицарят тамплиер, "пренасочил" Четвъртия кръстоносен поход от Египет към Византия/ .“...Тогава дойде Енрико Дандоло , Дожда на Венеция , който беше стар и видя , че не успяват . И той доведе със себе си толкова много хора , колкото има , и те бяха напълно многобройни както хората които бяха довели император Болдуен и граф Луи , и той се разположи на лагер пред една от вратите ...” * “А боят в който Йоаница плени нашият превъзходен рицар Балдуин около Адрианопол продължи...продължи дълго.. . Имаше някои , които се справиха блестящо , и имаше някои , които побягнаха . Накрая , да не дава Бог това нещастие да се повтаря , те бяха победени . Там на полето останаха император Болдуин , който никога не би побягнал , и граф Луи , император Болдуин бе заловен жив , и граф Луи бил убит . Уви ! Колко пълна беше нашата загуба ! Там бяха изгубени епископ Петер от Витлеем , и Стефан от Перш , брат на граф Жофруа , и Рено от Монтмирал , брат на графа на Невер , и Матийо от Валинкур , и Робер от Ронсоа , Жан от Фриас , Уолтър от Ньоили , Ферри от Йер , Жан неговият брат , Юстас от Ермон , Жан неговият брат , Болдуин от Ньовил , и много още , за които книгата тук не споменава . Онези , които бяха способни да избягат , се спасиха в лагера ...” Пак според проф. В.Н. Златарски в /Боневският надпис, Годишник на Софийския университет, 1934 – 5, ХХХІ/. “Историци като Иречек, Павлович и Ковачевич приемат, че севастократор Калоян е бил братовчед на цар Константин Тих, което по никой начин не може да се приеме, поради следните обстоятелства: Сам Константин, в своята грамота, дадена на виргинския манастир в Скопие, нарича Стефан Неман “деда царство ми” което означава, че може би майката на Константин е била дъщеря на Стефан Неман; от Боянския надпис обаче се установява, че Калоян е бил внук на Стефан Първовенчани /син на Стефан Неман/. От тук става ясно и, че Калояновата майка е била братова дъщеря на Константиновата майка, следователно Калоян не може да бъде братовчед на Константин Тих, а само син на братовчедка му. Следователно севастократор Калоян е бил братовчед на цар Михаил Асен. Същото мнение се подкрепя и от данните по постройката на боянската църква, че тя е била построена много по-рано , преди нейното изографисване, т.е. преди да бъде избран Константин Тих за цар”. Друг е въпросът кога са били зографисвани ктиторите – преди или след смъртта им? Великият жупан Стефан Неман, цар Йоан Асен І (1186-1196), бащите на Сава Неманич и Иван Асен ІІ са имали изключителни заслуги за отхвърлянето на византийското владичество и в изграждането на своите държави. По време на Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.), двете страни били в съюзни отношения. Както е известно, цар Калоян (1197-1207), който е чичо на Иван Асен ІІ, през 1205 г. е разгромил край Одрин западните рицари. А Стефан Първовенчани (1196-1227) е първият сръбски крал и брат на св. Сава, също нееднократно е получавал подкрепата на владетеля Калоян, в борбата с венгерското вмешателство в Сърбия. През 1217 г. великият жупан Стефан бил коронован като крал”, със същата титла е бил коронован от папата и цар Калоян. Прави впечатление факта, че в латинските анали има сведения и за това, че между династичните домове Асеневци и Неманичи е имало родствени връзки. Какво обаче знаем за Средецката владетелка Десислава? Тя е била потомка на Ловешки боляри. Родът и бил от Батошовската клонка. Днес селото Батошево е разположено върху левия бряг на р. Росица. Околността е изключително богата на дивеч като ловът е бил практикуван тук още и по време на Средновековието. От времето на Второто Българско царство е и Батошевският манастир, които е бил построен върху левия бряг на р. Росица, високо в Севлиевския Балкан, сред гъста, девствена гора. Той отстои на 4-5 километра югозападно от с. Батошево и на 20 километра южно от г. Севлиево. Бил е основан по времето на цар Михаил Асен (1246-1256) от българския патриарх. Впоследствие той е функционирал като ставропигиален манастир, освободен от данъци. Бил е пряко подчинен на патриарха. Освен прекрасният портрет на Десислава, няма други данни за нейното родословие, с изключение на романа на българската писателка Фани Попова Мутафова “Последният Асеновец”. Акад. Йордан Иванов: “Местните жители наричали средецките боляри цар Калоян и царица Десислава, защото всеобщо е било народното желание, ктиторът на Боянската обител Калоян по право да наследи династичния трон на Асеновци, а не синът на Ирина Комнин. В своя роман, “Последният Асеновец“,писателката Фани Попова Мутафова, която също е ползвала древни хроники и латинските анали описва Десислава като най-красивата жена - “болярка от Батошово”. Знае се още и, че Батошово, Аджар, Калофер и Ново село, впоследствие са станали убежища за търновските и Ловешките боляри от Второто българско царство, избягали при падането на България под турско робство през 14 век. Когато в края на 1237 г., цар Йоан Асен ІІ се оженил за дъщерята на Теодор Комнин – Ирина, от този негов брак били родени син и две дъщери. Цар Йоан Асен ІІ починал на 24 юни 1241 г., но споменът за великото му управление останал. Невероятни били интригите на последната му съпруга, царицата Ирина Комнин, която разсипала повече от половината му царство. Недоволна болярска групировка, начело с царица Ирина отровила Калиман I Асенин и възкачила на престола своя син Михайл Асен. Междувременно възкачването на Михаил Асен на престола било перфектно подготвено от майката – царица, която участвала в заговора срещу цар Калиман. По същото време императорът на Никея нападнал и превзел българските градове Сяр, Велбъжд, Мелник, Скопие, Прилеп, Цепина и пр. Бил сключен мир, по силата на който царство България загубило повече от една трета от своята територия. Тогава и маджарите завладели Белград и Браничево. Държавата, която Йоан Асен ІІ градил с толкова любов, мъдрост и труд била разсипана. Синът на Йоан Дука Ватаци – император Теодор ІІ Ласкарис, /съпруг на българската принцеса Елена Асенина, дъщеря на цар Йоан Асен ІІ/, настъпил с войските си през Балканите. Теодор Ласкарис дори принудил младия цар Михаил Асен да избяга от бойното поле. Търсейки съюзници, синът на царица Ирина Комнин бил принуден да сключи договор с княз Ростисла́в Миха́йлович Галицкий /1219-1262/ - княз Новгородски, Галицки и Черниговски, бан на Сръбска Мачва и Словения. Ростислав бил син на киевския княз Михаил Втори Всеволодович Свети и на княгиня Мария Романова Владимиро-Волинска. И тъй като той се разпореждал също като самостоятелен владетел в северозападните български земи се ползвал със славата на велик военачалник. Помолен от царица Ирина успял да договори т.н. Регински мир,/подписан на река Регина/, с императора на Никея Теодор Ласкарис. Фактическият съуправител на царство България, в целия този период била регентката царица”. За да пази престола, Ирина Комнин оженила своя син Михаил Асен за дъщерята на черниговския владетел Ростислав Михайлов - руската княгиня Елисавета Ростиславовна, / Ержибет/, дъщеря на унгарска принцеса и внучка на унгарския крал Бела ІV от династията на Арпадите. Потомци на дядо й Михаил Черниговски, княз Переяславски, Новгородски, Черниговски, Галицки и Велик княз Киевски са представителите на редица руски княжески и дворянски фамилии като Дългоруки, Болконски, Репини, Горчакови, Одоевски и Воротински. Царица Ирина Комнин омъжила най-голямата си дъщеря Анна-Теодора за батошовския /ловешкия/ боляр Петър, брат на ктиторката от Боянската обител Десислава, а най-малката Мария, за владетеля на Несебър /Месемврия/ Мицо. Тогава в България започнали и продължителни междуособици, в борбата за царската власт. Михаил Асен починал много млад по време на лов. След смъртта на царя, под предлог да защити своята дъщеря, Черниговският бан Ростислав окупирал с войските си Търново. Там той се провъзгласил за български цар и запазил тази си титла до смъртта си, въпреки, че реално не е управлявал на българския престол. В този период вдовицата на Михаил Асен, Елисавета /Ержибет/ Ростиславовна се оженила за унгарския принц Моиш ІІ Дарои /Moys DaroiІ, (1210—1280/1281), престолонаследника на Унгария. От последния й брак се ражда дъщеря – Ержибет Дарои, която станала съпруга на воеводата на Трансилвания Миклош Меддиеши - един от предците седмо коляно на краля на Полша - Стефан Батори. Според наши проучвания, през 1256 г. цар Калиман , /синът на цар Йоан Асен ІІ и на унгарска принцеса/ станал жертва на заговор. Реално този момент съвпадал и с апогея, в периода на регентското управление на Ирина Комнин. Всъщност, тя царувала активно, в периода 1246 – 1253 г., тъй като и двамата й синове и Калиман, /син на царица Анна и цар Йоан Асен ІІ/ и Михаил Асен били малолетни, а управлението на царство България след смъртта на цар Йоан Асен ІІ било осъществявано чрез регентски съвет, начело с царицата. Тя властвала и желаела всички да и се подчиняват. Периодът между 1253 – 1256 г. останал известен в историята с невероятните интриги и междуособици, също и със самостоятелните съуправители. Акад. Йордан Иванов: «В историческите анали могат да бъдат открити данни за смъртоносно раняване на цар Михаил Асен. Освен това съществуват и предания за това как царица Ирина Асенина Комнин поканила за участие в същия тържествен ритуален есенен лов в старопрестолната столица Търнов, семейството на Средецкия владетел севастократор Калоян. Царицата, която вече била достатъчно компрометирана, се стараела на всяка цена да запази българския трон за себе си, но това е било повече от невъзможно. Народът недоволствал и искал за цар законния наследник – племенника на цар Йоан Асен ІІ – ктиторът от Бояна Калоян..Ирина Комнин се страхувала най-много от сина на княз Иван Александър - Калоян, защото единствено той реално представлявал заплаха за нея и трона. Още повече, че същият Средецки владетел, в този момент се радвал на всеобща почит и уважение и на всенародна любов. Владетелите на Средецката твърдина Калоян и Десислава приели поканата и пристигнали в столицата по време на традиционния царски пир, който предшествал лова. Имало указания как те да бъдат отровени. Завистта от разказите и преразказите за прекрасните портрети на ктиторите Калоян и Десислава, нарисувани като достопочтенни български владетели от иконописеца на Боянската обител разярила царицата. И понеже и двамата ктитори Калоян и Десислава били венчани и управлявали Средецката област като самостоятелни владетели, а земите им включвали владения чак до поречието на Дунава и на Запад от поречието на река Тимок, това естествено я карало да изпитва страх от огромнаята територия, която те управлявали на север, на запад и на юг. Виждайки в лицето на Средецкия владетел Калоян много опасен противник - законен претендент за Асеновия престол, за да си отмъсти веднъж и завинаги, тя по тертипа на знаменитите отровителки предприела действия. Така средецките боляри Калоян и Десислава никога повече не се завърнали в своята прекрасна прония в Средец и Бояна. Впоследствие царица Ирина се отказала от светския живот и за опрощение на греховете си приела монашески сан. Тя завършила житейския си път като игумения Ксения в манастир. Действително няма сведения, владетелите Калоян и Десислава да са се върнали след това тържество в Боянската Средецка крепост. Според моите изследвания, те не само са били отровени, но и погребани в двора на църквата “Св. 40 мъченици” във Велико Търново”. По този повод на една особено важна и не по-малко интересна находка са се натъкнали археолозите във Велико Търново на 15.07.1992 г. , проучвайки Манастирския комплекс “Великата лавра” – по-точно връзката на монашеското общежитие с църковната галерия. Тогава са били разкрити два царски гроба, с ковчези, поставени един върху друг. И в двата били намерени златни пръстени, единият с александрит, а другият – с гравирана лилия и надпис “+ сенов пръстен”. От погребенията са запазени скелетите както и част от златотъкана превръзка”. През 2004 г. бе разкрито и едно женско погребение на високопоставена болярка, в същия манастирския некропол, без обаче да има каквато и да било индикация за името й. Била е положена в нарядни златни накити и диадема.... Няма данни дали костният материал е бил изследван, защото е възможно да бъдат открити и следи от отравяне. Дали там са и костите на ктиторите на Средецката прония Калоян и Десислава - доказателства по тезата могат да бъдат дададени след допълнителни проучвания и обстоятелствено изследване на некропола. Коментар:
k.gelev Бългърино, знай своя род! И не се срамувай от славата му



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: souroujon
Категория: Технологии
Прочетен: 952037
Постинги: 407
Коментари: 86
Гласове: 465